Фантом

— Престанете и двамата! — изкрещя Елена, опитвайки се да прозвучи заповеднически като разлютен генерал, за да ги накара да й се подчинят.

Но Кейлеб вдигна камъка и го хвърли право в лицето на Стефан.

Стефан го избегна с лекота, движейки се прекалено бързо, за да го види Елена, сграбчи Кейлеб за китката и с едно грациозно движение го метна във въздуха. За миг сякаш се задържа във въздуха, лек и безтегловен като бостанско плашило, захвърлено от задната част на някой пикап, после се удари със зловещо изхрущяване в мраморния монумент в памет на загиналите през гражданската война. Последва глухо тупване, когато се стовари върху земята в подножието на статуята, и застина.

— Кейлеб! — изкрещя Елена ужасено. Изтича към него, проправяйки си път между храстите и туфите трева, заобикалящи паметника.

Очите на момчето бяха затворени, а лицето му бе смъртно бледо. Елена видя фините сини вени върху клепачите му. Върху земята под главата му бързо се образуваше локва кръв. Върху лицето му се виждаше широка ивица прахоляк и тази прах, заедно с дългата червена резка върху бузата му внезапно й се сториха едно от най-сърцераздирателните неща, които бе виждала. Той не помръдваше. Девойката не бе сигурна дали диша.

Тя се свлече на колене и затърси непохватно пулса на шията му. Отдъхна си от облекчение, когато усети под пръстите си равномерното туптене на сърцето му.

— Елена. — Стефан я бе последвал до Кейлеб. Отпусна ръка върху рамото й. — Моля те, Елена.

Елена поклати глава, отказвайки да го погледне и отблъсна ръката му. Бръкна в джоба си за телефона.

— Мили Боже, Стефан — заговори тя със скован и насечен тон, — можеше да го убиеш. Трябва да се махнеш оттук. Ще кажа на полицаите, че съм го намерила така, но ако те видят, ще разберат, че двамата сте се били. — Преглътна мъчително, когато осъзна, че прашната ивица върху ризата на Кейлеб бе отпечатък от ръката на Стефан.

— Елена — замоли се Стефан. Страданието в гласа му я накара най-после да се обърне към него. — Елена, ти не разбираш. Трябваше да го спра. Той беше заплаха за теб. — Зелените му очи я умоляваха и Елена трябваше да напрегне цялата си воля, за да не се разплаче.

— Трябва да си тръгнеш — настоя тя. — Върви си у дома. По-късно ще говоря с теб. — Не наранявай никой друг, помисли си и прехапа устни.

Стефан прикова поглед в нея за един дълъг момент и накрая се предаде.

— Обичам те, Елена. — Извърна се и изчезна сред дърветата, през най-старата и дива част на гробището.

Елена пое дълбоко дъх, изтри очите си и набра 911.

— Станал е инцидент — съобщи тя с паникьосан глас, когато се обади операторката. — Намирам се в гробището на Фелс Чърч край Двайсет и трето шосе, до мемориалния паметник на загиналите в Гражданската война, близо до новите гробища. Намерих някой… изглежда са го ударили и е изгубил съзнание…

19

— Елена — поклати глава леля Джудит, докато нагласяваше огледалото за обратно виждане. — Не зная защо все на теб се случват подобни неща, но ти постоянно се озоваваш в странни ситуации.

— Аз ли не го зная. — Елена се отпусна в седалката до шофьора в колата на леля си и подпря глава на ръцете си. — Благодаря ти, че ме взе, лельо Джудит. Не съм в състояние да шофирам след пребиваването ми в болницата с Кейлеб и всичко останало. — Преглътна. — Съжалявам, че в крайна сметка пропуснах рецитала на Маргарет.

Леля Джудит потупа коляното на племенницата си с хладната си ръка, без да откъсва поглед от пътя.

— Казах на Маргарет, че Кейлеб е пострадал и ти е трябвало да се погрижиш за него. Тя разбра. Но в момента се тревожа за теб. Сигурно е било шок да намериш някого така, особено след като си разбрала, че го познаваш. Какво точно се случи?

Елена сви рамене и повтори лъжата, която бе казала на полицаите.

— Просто го открих да лежи там, когато отидох на гроба на мама и татко. — Елена се прокашля преди да продължи. — В болницата казаха, че ще го задържат няколко дни. Смятат, че е получил лошо мозъчно сътресение и искат да са сигурни, че няма вътрешен мозъчен кръвоизлив. Докато пътувахме с линейката, той дойде в съзнание за кратко, но беше замаян и не помнеше какво се е случило. — Което беше голям късмет, помисли си девойката. Ами ако беше казал, че е бил нападнат от гаджето на Елена Гилбърт, с чиито зъби станало нещо странно. Ако беше заявил, че гаджето й е чудовище? Миналата есен отново щеше да се повтори.

Леля Джудит се намръщи съчувствено и поклати глава.

— Е, Кейлеб е късметлия, че си отишла там. Можел е да лежи с дни, преди някой да го открие.

— Да, късметлия е — съгласи се Елена с глух глас. Завъртя края на тениската между пръстите си и се изненада като видя, че под дрехите все още е с банския си костюм. Имаше чувството, че пикникът този следобед е бил преди милиони години.

Тогава се стресна от нещо, което леля й Джудит бе казала.

— Какво имаш предвид с това, че е можело да лежи там с дни, преди някой да го намери? Ами чичо му и леля му?