Фантом

Аларик я притегли към себе си. Сега лицето му бе сериозно и съсредоточено. Момичето затаи дъх. Когато бяха толкова близо, можеше да види скритите златисти точици в лешниковите му очи и двамата се чувстваха така, сякаш споделяха тайна, известна само на Мередит.

— Харесва ми как се грижиш за приятелката си — довери й Аларик с нисък глас. — Това, което най-много ми харесва, е, че ти знаеш, че тя прекалява, за да види какво ще направиш за нея, и се смееш, но въпреки това ще й дадеш всичко, от което се нуждае. — Намръщи се леко. — Не, това не е съвсем вярно. Обичам това, че съумяваш да откриеш забавната страна в тази ситуация, ала това, което най-много обичам, е колко добре се грижиш за всички, които можеш. — Придърпа я още по-близо. — Предполагам, че най-вече обичам теб, Мередит.

Мередит го целуна. Как е могла да се тревожи, че Селия би могла да застане между тях? Все едно мъгла застилаше очите й, така че да не може да види истината: Аларик беше луд по нея.

След минута тя се отскубна от прегръдките му и се зае отново с бисквитките.

— Ще ми подадеш ли тавата? — попита Аларик и застина за миг.

— Добре… — промърмори младият мъж.

Като затвори очи, Мередит призова цялата си сила. Трябваше да му каже. Беше обещала на себе си, че ще го стори.

Той й подаде тавата и тя се зае да загребва и излива в нея със супена лъжица тестото.

— Трябва да ти кажа нещо, Аларик — заговори Мередит.

Аларик замръзна до нея.

— Какво е то? — В гласа му прозвуча предпазлива нотка.

— Ще ти прозвучи невероятно.

Той се изсмя кратко.

— По-невероятно от всичко друго, което се случи, откакто се… — Беше трудно да го каже. — Аз произлизам от семейство на ловци на вампири. През целия си живот съм обучавана да се бия. Предполагам, че да се грижа за хората, е семейна черта. — Усмихна се неуверено.

Аларик се взираше слисано в нея.

— Кажи нещо — обади се след малко Мередит.

Той отметна косата от очите си и се огледа като обезумял.

— Не зная какво да кажа. Изненадан съм, че досега никога не си ми го казвала. Мислех… — замълча, — че се познаваме много добре.

— Семейството ми… — поде Мередит нещастно. — Те ме накараха да се закълна, че ще запазя тайната ни. Никога не съм го казвала, на никого. До преди няколко дни.

Аларик затвори очи за миг и ги притисна силно с длани. Когато ги отвори, изглеждаше по-спокоен.

— Разбирам. Наистина разбирам.

— Почакай — продължи Мередит. — Има и още. — Тавата бе пълна и тя се огледа за нещо, с което да запълни ръцете си, докато говори. Избра една кърпа за чинии и започна да я извива нервно между пръстите си. — Спомняш ли си, че Клаус е нападнал дядо ми?

Аларик кимна.

— Е, преди няколко дни открих, че той е нападнал и мен и е откраднал брат ми — брат, за чието съществуване не знаех — отвел го е със себе си и го е превърнал във вампир. А от мен е направил — тогава съм била само на три — нещо като полувампир. Живо момиче, но такова, което трябва да яде кървавица и понякога има… остри зъби като на котка.

— О, Мередит… — Лицето на Аларик изразяваше огромно съчувствие, когато пристъпи към нея с разтворени ръце. Към мен, отбеляза Мередит. Не се отдръпна, не се изплаши.

— Почакай — възпря го тя. — Елена поиска от пазителите да променят всичко и животът да стане такъв, какъвто би бил, ако Клаус никога не се бе появявал тук. — Остави кърпата за чинии. — Така че това никога не се е случило.

— Какво? — изуми се Аларик, вперил поглед в нея.

Девойката кимна, а по лицето й се разля безпомощна, смутена усмивка.

— Дядо ми е умрял в старчески дом във Флорида преди две години. Аз имам брат — когото, за нещастие, не си спомням — бил е изпратен в пансион, когато сме били на дванайсет и е постъпил в армията, когато е навършил осемнайсет. Очевидно е проблемното дете в семейството. — Пое дълбоко дъх. — Аз не съм вампир. Нито дори наполовина вампир. Не и сега.

Аларик продължаваше да се взира в нея.

— Леле — промълви. — Почакай. Това означава ли, че Клаус още е жив? Може ли сега да дойде тук, да преследва семейството ти?

— Мислих за това — доволна да премине към практичната страна на нещата. — Не смятам. Елена помоли пазителите да променят Фелс Чърч, така че все едно Клаус никога не е идвал тук. Тя не поиска от тях да променят Клаус и битието му. Що се отнася до него, мисля, че е логично да е дошъл много отдавна и сега да е мъртъв. — Усмихна се неуверено. — Поне се надявам.

— Значи си в безопасност — заключи Аларик, — поне дотолкова доколкото един ловец на вампири може да бъде. Това ли трябваше да ми кажеш? — Когато Мередит кимна, той се протегна и отново я взе в обятията си. Задържа я здраво притисната до гърдите си. — Бих те обичал и с острите ти зъби. Но се радвам за теб.

Мередит затвори очи. Беше длъжна да му каже, да разбере как би реагирал, ако пазителите не бяха променили всичко. Заля я огромна топла вълна на задоволство.

Аларик притисна устни към косата й.

— Почакай — отново го възпря тя и той я пусна и я погледна въпросително.

— Бисквитките — засмя се Мередит, сложи ги във фурната и нагласи таймера на десет минути.