Фантом

Но дали наистина беше? Какъв бе срокът, след като се изпишеше нечие име? Селия бе нападната един час, след като името й се изписа. Мередит пострада един ден след появата на името й. Може би нещата започваха да се развиват по-бавно. Може би Бони нямаше да е в опасност чак до утре на обяд. Или следващата седмица. А името на Деймън се появи преди нейното.

Кожата на Бони настръхна при спомена за името на Деймън, изписано с водните растения. Деймън беше мъртъв. Тя го бе видяла да умира — всъщност той бе умрял заради нея (макар че всички останали, в загрижеността си за Елена, изглежда го бяха забравили). Но появата на името му трябваше да означава нещо. И тя бе решена да узнае точно какво е.

Ослуша се. Чуваше как Мередит се движи в съседната стая, а равномерното тупкане навярно означаваше, че тренира с бойната си тояга. От долния етаж пък долитаха приглушените гласове на Мат, Аларик и госпожа Флауърс, разговарящи в кабинета.

Бони можеше да чака. Наля си чаша чай, отхапа друга бисквита и размърда доволно пръстите на краката си по меките розови чаршафи. Харесваше й да е свръхестествен инвалид.

Един час по-късно бе приключила с чая и всички бисквити, а къщата тънеше в тишина. Време беше.

Измъкна се от леглото. Дългите крачоли на щампованата й пижама се развяха около глезените й. Бони отвори чантата, в която бе донесла необходимите си вещи за пренощуването. Докато Мередит я чакаше на долния етаж в дома й, тя бе взела изпод дъската на пода томчето „Прекосяване на границите между живите и мъртвите“, кутия кибрит, сребърен нож и четири свещи, от които се нуждаеше за ритуала. Сега ги извади от чантата и нави килимчето пред леглото, за да коленичи на пода.

Тази нощ нищо нямаше да я спре. Щеше да достигне до Деймън. Може би той можеше да й каже какво става. Или може той да се намираше в някаква опасност на мястото, където отиваха мъртвите вампири, и трябваше да бъде предупреден.

Във всеки случай той много й липсваше. Бони отпусна рамене и обви за миг ръце около себе си. Смъртта на Деймън я бе наранила, не че някой бе забелязал. Вниманието и симпатиите на всички бяха отправени към Елена. Както обикновено.

Бони се върна към работата си. Запали бързо първата свещ, покапа малко восък върху пода, за да я закрепи, като я постави от северната си страна.

— Огън на севера, защити ме — прошепна момичето. После запали останалите по посока, обратна на часовниковата стрелка: черна на север, бяла на запад, черна на юг, бяла на изток. Когато защитният кръг се затвори около нея, тя стисна очи и остана притихнала няколко минути и се концентрира, за да достигне до силата в центъра на съществото си.

Когато отвори очи, пое дълбоко дъх, взе сребърния нож, и бързо, за да не се изплаши и разколебае, сряза дланта на лявата си ръка.

— Ох! — простена тя и обърна длан, за да покапят капки кръв на пода пред нея. След това потопи пръстите на дясната си ръка в кръвта и намаза по малко върху всяка една от свещите.

Кожата й я засмъдя болезнено, когато магията се надигна около нея. Сетивата й се изостриха и тя долови леки движения във въздуха, сякаш в полезрението й се появяваха и изчезваха проблясъци светлина.

— Обръщам се към теб през мрака — занарежда тя. Нямаше нужда да поглежда в книгата; беше научила наизуст тази част. — С моята кръв те викам; с огъня и среброто те викам. Чуй ме през студа отвъд гроба. Чуй ме през сенките отвъд нощта. Призовавам те. Нуждая се от теб. Чуй ме и ела!

Всичко в стаята застина с неподвижността на очакването, все едно някакво огромно същество бе затаило дъх. Бони имаше чувството, че е обградена от публика, замряла в нетърпението си. Булото между световете щеше да се повдигне. Не се съмняваше.

— Деймън Салваторе — изрече ясно. — Ела при мен.

Нищо не се случи.

— Деймън Салваторе — повтори Бони, този път по-неуверено, — ела при мен.

Напрежението, усещането за вълшебство в стаята започнаха да се разсейват, като че ли невидимата публика тихо се изнизваше в мрака.

Въпреки това Бони знаеше, че магията е сполучила. Изпитваше странното, абсолютно чувство за прекъсване, все едно говореше по телефона и сигналът от мобилния оператор внезапно бе изчезнал. Нейното повикване бе предадено, беше сигурна в това, но на другия край нямаше никого. Само че какво означаваше това? Дали душата на Деймън просто… си бе отишла?

Изведнъж Бони чу нещо. Едва доловимо дишане, сякаш се бе открехнала невидима пролука в безкрая на времето.

Имаше някой точно зад нея.

Космите на тила й настръхнаха. Не беше прекъснала защитния кръг. Нищо нямаше да може да прекоси този кръг, със сигурност не и дух, но който и да беше зад нея, се намираше в кръга, толкова близо до Бони, че почти се докосваха.

Бони замръзна. После бавно отпусна ръка и затърси ножа.

— Деймън? — прошепна момичето несигурно.

— Деймън не желае да говори с теб — прозвуча нисък глас зад гърба й. Тембърът му бе сладък като мед, ала в същото време с отровен привкус, лукав и странно познат.

— Защо не? — попита Бони с треперещ глас.