Фантом

Когато седна на матрака, миризмата на плесен се усили. Тя се сгуши по-близо до Деймън, отпусна глава на рамото му, а коженото му яке изшумоля леко, когато обви ръка около нея. Елена затвори очи и въздъхна. Чувстваше се защитена и в безопасност в обятията му — чувства, които досега не бе свързвала с Деймън, но бяха приятни.

— Липсваш ми, Деймън — промълви девойката. — Моля те, върни се при мен.

Деймън облегна страна върху главата й и тя вдъхна уханието му, на кожата му и сапуна му, както и странния, но приятен мирис на гора, специфичен за Деймън.

— Аз съм тук, при теб — рече той.

— Не и в действителност — въздъхна Елена и очите й отново се наляха със сълзи. Побърза да ги изтрие с опакото на ръката си. — Напоследък ми се струва, че май не правя нищо друго, освен да плача. Макар че когато съм тук, с теб, се чувствам по-сигурна. Но това е само сън. И това чувство няма да продължи дълго.

Деймън настръхна.

— По-сигурна? — повтори с напрегната нотка в гласа. — Не се ли чувстваш сигурна, когато не си с мен? Нима малкото ми братче не се грижи както трябва за теб?

— О, Деймън, не можеш да си представиш — поде Елена. — Стефан… — Пое дълбоко дъх, зарови глава в шепи и се разрида.

— Какво има? Какво се е случило? — попита Деймън остро. Когато Елена не отговори, а само продължи да плаче, той взе ръцете й и нежно, но твърдо ги отдръпна от лицето й. — Елена, погледни ме — настоя. — Случило ли се е нещо със Стефан?

— Не — отрони Елена през сълзи. — Ами, всъщност, да, но… и аз наистина не зная какво е станало с него, но той се промени. — Деймън се взираше настойчиво в нея. Тъмните му като нощта очи бяха приковани в нейните и тя направи усилие, за да се овладее. Мразеше да се държи така, да е толкова слаба и жалка, да хленчи на нечие рамо, вместо хладнокръвно и разумно да намери решение на възникналия проблем. Не искаше Деймън, дори Деймън в съня й, който беше само плод на подсъзнанието й, да я вижда такава. Подсмръкна и отново изтри очите си.

Деймън пъхна ръка във вътрешния джоб на коженото си яке и й подаде бяла носна кърпичка. Тя я погледна удивено, сетне отмести поглед към него, а той само сви рамене.

— Понякога се държа като старомоден джентълмен — заяви с безизразна физиономия. — Стотици години на ленени кърпички. Някои навици умират трудно.

Елена издуха носа си и попи страните си. Не знаеше какво да прави с подгизналата кърпичка — струваше й се просташко да я връчи отново на Деймън — така че продължи да я мачка и върти между пръстите си, докато усилено мислеше.

— А сега ми кажи какво става. Какво не е наред със Стефан? Какво се е случило с него? — подкани я Деймън.

— Ами… — започна Елена бавно, — не зная какво не е наред със Стефан и не зная да се е случило нещо, което да го промени, за което ти вече да не знаеш. Може би е просто реакция на твоята… сещаш се. — Внезапно й се стори откачено да говори за смъртта на Деймън, когато той седеше до нея — някак си неучтиво — но Деймън й кимна да продължи. — За него беше много тежко. А през последните два дни беше още по-напрегнат и особен. И тогава, по-рано тази вечер, бях на гроба на родителите си на гробището… — Разказа на Деймън за нападението на Стефан над Кейлеб. — Най-лошото е, че никога не съм подозирала за съществуването на подобна страна в характера на Стефан — завърши тя. — Не се сещам за нито една основателна причина той да се нахвърли така на Кейлеб — само твърдеше, че Кейлеб ме иска и е опасен. Обаче Кейлеб не е направил нищо… а Стефан изглеждаше толкова неразумен, толкова жесток. Все едно в него се бе вселил някой друг.

Очите на Елена отново плувнаха в сълзи и Деймън я притегли по-близо. Галеше косите й и обсипваше с нежни целувки лицето й. Елена затвори очи и постепенно се отпусна в ръцете му. Деймън я прегърна по-силно, а целувките му станаха по-бавни и по-страстни. Сетне обхвана лицето й със силните си, нежни ръце и впи устни в нейните.

— О, Деймън — промърмори тя. Това бе по-живо и истинско от всеки друг сън. Устните му бяха меки и топли, загатващи за съвсем лека грубост и тя имаше чувството, че се разтваря в него. — Почакай. — Той я целуна по-настойчиво, но когато тя се отдръпна, я пусна.

— Почакай — повтори момичето и се изправи. Някак си се бе отпуснала назад и наполовина лежеше върху стария мухлясал матрак с Деймън, а краката й се бяха преплели с неговите. Отдръпна се от него в другия край на матрака. — Деймън, това, което става със Стефан, ме плаши. Но това не означава… Деймън, аз все още обичам Стефан.

— Обичаш и мен, знаеш го — заяви Деймън нехайно. Тъмните му очи се присвиха. — Няма да се отървеш толкова лесно от мен, принцесо.