Фантом

Една дъска на пода изскърца. Елена застина. Познаваше това поскърцване. Това бе високото, протестно стенание, което дъската издаваше, ако стъпиш по средата й. Имаше някой в стаята.

Елена остана да лежи неподвижно, обмисляйки всички възможности. Стефан щеше да се обади веднага, щом чуеше въздишката й. Дали Маргарет не се прокрадваше тихо, за да се пъхне в леглото до Елена?

— Маргарет? — попита тихо девойката.

Нямаше отговор. Елена наостри уши и й се стори, че долавя нечие бавно, тежко дишане.

Внезапно лампата върху бюрото й светна и Елена бе временно заслепена от ярката светлина. Виждаше единствено силуета на тъмна фигура.

Зрението й се проясни. В подножието на леглото, с лека усмивка на изваяното си лице и бдителни тъмни очи, като че ли не бе сигурен, че ще е добре дошъл, се извисяваше фигура в черно одеяние.

Деймън.

22

Елена не можеше да си поеме дъх. Смътно осъзнаваше, че отваря и затваря уста, но не бе способна да издаде нито звук. Ръцете и краката й моментално се вцепениха.

Деймън й отправи почти срамежлива усмивка — което бе странно, защото Деймън никога не е бил особено срамежлив — и сви рамене.

— Е, принцесо? Искаше да съм тук с теб, нали?

Сякаш гуменият обръч, който я стягаше, се разкъса и Елена скочи от леглото, за да се хвърли в обятията на Деймън.

— Истински ли си? — изхлипа тя. — Това истинско ли е? — Целуна го страстно, а той отвърна на целувката й със същия плам. Усещаше го съвсем реален — хладната кожа на лицето и якето, изненадващата мекота на устните му под нейните.

— Ето ме тук — промърмори той в косата й и я притегли по-близо към гърдите си. — Истински съм, кълна ти се.

Елена отстъпи назад и го зашлеви силно през лицето. Деймън я изгледа гневно и вдигна ръка, за да разтрие пламналата си буза.

— Оох! — простена, а сетне устните му се извиха в дразнеща полуусмивка. — Не мога да твърдя, че беше неочаквано — шамаросван съм от жените много по-често, отколкото мислиш, че е възможно — но това едва ли може да се нарече хубаво посрещане на отдавна изгубен любим, скъпа.

— Как можа? — избухна Елена. Сега очите й бяха сухи и искряха от гняв. — Как можа, Деймън? Всички те оплаквахме. Стефан беше съсипан. Бони обвинява себе си. Аз… аз… част от сърцето ми умря. От колко дълго ни наблюдаваш? Нима всичко това беше някаква шега за теб? Смя ли се, докато ни гледаше как плачем?

Деймън потръпна.

— Скъпа моя принцесо, не се ли радваш да ме видиш отново?

— Разбира се, че се радвам! — тропна възмутено Елена с крак. Пое дълбоко дъх и малко се поуспокои. — Но, Деймън, какво ти става? Всички мислехме, че си умрял! Умрял завинаги, а не, че ще цъфнеш в спалнята ми след няколко дни, изглеждащ напълно здрав! Какво става? Това дело на пазителите ли е? Когато ги умолявах да те съживят, те заявиха, че не могат, че щом веднъж го сполети, смъртта за вампира е постоянна.

Деймън я удостои с искрена, весела усмивка.

— Е, ти най-добре от всички би трябвало да знаеш, че смъртта невинаги е за постоянно.

Елена сви рамене и обви ръце около себе си.

— Те ми обясниха, че било различно, когато аз съм се върнала от мъртвите — продължи с отпаднал глас, разкъсвана от вилнеещите в душата й чувства. Защото си в шок, подсказа й мъдро тънък гласец от едно затънтено кътче на съзнанието й. — Мистични неща, нали се сещаш. Времето ми още не било дошло. Хей! — Ръгна го с пръст. — Сега човек ли си? Аз бях човек, когато се върнах.

Деймън потрепери театрално.

— Бог да ми е на помощ. Преживях достатъчно, когато онова китсуне, което се меси там, където не му е работа, ме превърна в смъртен. Благодаря на небесата — или на който и да е — че този път не ми се налага да търся благосклонна вампирска принцеса, която да ме превърне отново във вампир. — Усмихна се срамежливо на Елена. — Както винаги, смуча кръв, скъпа. — Погледна врата й. — Като заговорихме за това, доста съм гладен…

Елена го зашлеви отново, макар че този път много по-нежно.

— Престани, Деймън!

— Сега може ли да седна? — попита той и когато тя кимна, се настани в долния край на леглото и я придърпа да седне до него. Елена се вгледа питащо в очите му, после плъзна нежно пръсти по острите му скули, изваяните устни, меката гарвановочерна коса.

— Ти беше мъртъв, Деймън — пророни тихо момичето. — Зная го. Видях те да умираш.

— Да — потвърди той и въздъхна. — Почувствах, че умирам. Беше ужасно болезнено и ми се стори, че хем продължи цяла вечност, хем свърши за няколко минути. — Потрепери. — Макар че и тогава бе останала малка частица от мен — Елена кимна — и Стефан ми каза, каза на онази малка частица да отлети. А ти държа частицата — държа мен — и ми каза да затворя очи. И тогава и тази последна частица си отиде, а с нея и болката. И тогава… аз се върнах. — Тъмните очи на Деймън се разшириха, когато си припомни чудото.

— Но как? — попита Елена.

— Спомняш ли си звездната сфера?