Фантом

Деймън й се усмихна сковано, после направи три крачки към отворения прозорец. След миг вече го нямаше, а един голям, черен гарван полетя в нощта.

23

На следващата сутрин Елена се чувстваше лека и щастлива, опиянена от огромната и прекрасна тайна, която таеше в себе си. Деймън беше жив. Миналата нощ беше в стаята й.

Нали така?

Беше преживяла толкова много, че не смееше да повярва. Стана от леглото и видя, че облаците отвън още са обагрени в розово и златисто от изгрева, така че сигурно беше много рано. Придвижи се предпазливо към прозореца. Не бе сигурна какво търси, но коленичи и огледа внимателно пода.

Ето. Малки частици прах върху проскърцващата дъска, изпаднали от нечии обувки. А върху перваза на прозореца ясно си личаха дългите следи, оставени от ноктите на птица. Това доказателство бе достатъчно за Елена.

Тя се изправи, нададе тих радостен вик и плесна възбудено с ръце. Лицето й сияеше от огромна усмивка. Деймън беше жив!

После пое дълбоко дъх и остана неподвижна. Призова цялата си воля, за да придаде безстрастен израз на лицето си. Ако наистина искаше да запази тази тайна — и тя предполагаше, че е длъжна, в крайна сметка беше обещала — трябваше да се държи така, сякаш нищо не се е променило. А и всъщност нещата все още бяха доста зле, напомни си девойката. Ако се замислеше за реалността, още нямаше поводи да празнува.

Завръщането на Деймън с нищо не променяше факта, че някаква тъмна сила преследваше Елена и приятелите й, нито това, че на моменти Стефан се държеше доста неразумно и брутално. Сърцето й се сви леко при мисълта за Стефан, но щастието продължаваше да напира в гърдите й. Деймън беше жив!

Освен това той имаше представа какво може да се случва. Това бе типично за Деймън — вбесяващата му склонност да не споделя идеите си и да не й казва какво мисли — но при все това неговият проблясък вдъхваше много по-голяма надежда, отколкото всеки от тях можеше да предложи. Може би в края на краищата все пак имаше светлина в края на тунела.

Върху прозореца й изтрополи камъче.

Когато надникна, видя Стефан, с приведени рамене, пъхнал ръце в джобовете, да я гледа откъм моравата. Елена му махна да остане там, където беше, навлече набързо джинси и бяло дантелено горнище, нахлузи обувките си и слезе долу, за да го посрещне. Тревата бе покрита с роса и стъпките на Елена оставиха отпечатъци. Хладината на настъпващото утро вече се изместваше от заслепяващото горещо слънце: очертаваше се поредният влажен летен ден във Вирджиния.

Докато приближаваше Стефан, Елена забави крачка. Не знаеше какво точно да му каже. От изминалата нощ всеки път, щом си помислеше за него, си представяше тялото на Кейлеб, летящо във въздуха, чуваше ужасното хрущене, когато се удари в мраморния монумент. Не можеше да заличи от съзнанието си дивашката ярост на Стефан, когато се нахвърли върху Кейлеб, въпреки че Деймън беше сигурен, че навярно е имал причина. Деймън. Как щеше да попречи на Стефан да се досети за истината за брат му?

От страдалческото изражение на Стефан бе ясно, че той е усетил страховете й. Протегна ръка.

— Зная, че не разбираш защо вчера се държах така — заговори Стефан, — но има нещо, което трябва да видиш.

Елена спря, ала не пое протегнатата му ръка. Лицето му се смрачи още повече.

— Кажи ми какво става — подкани го тя.

— Трябва да ти покажа нещо, което открих — рече Стефан търпеливо. — Ще разбереш, когато отидем там. Моля те, Елена. Никога не бих те наранил.

Тя се втренчи в него. Не се съмняваше, че думите му са истина — Стефан никога не би я наранил.

— Добре — кимна, взела решение. — Почакай за минута. Ей сега се връщам.

Остави Стефан на моравата под лъчите на ранното утринно слънце и влезе в притихналия полумрак на къщата. Всичките й обитатели още спяха: бърз поглед към часовника на кухнята я увери, че едва минава шест часа. Надраска набързо бележка до леля Джудит, в която й съобщаваше, че ще закуси със Стефан и по-късно ще се върне. Когато посегна да вземе чантата си, се увери, че изсъхналата клонка върбинка още е вътре. Не че се опасяваше, че Стефан ще й стори нещо… но нямаше да навреди да е подготвена.

Когато излезе от къщата, Стефан я поведе към колата си, паркирана до тротоара, отвори вратата до шофьора и се наведе над нея, докато тя закопчаваше колана.

— Колко далеч е? — попита Елена.

— Не много — увери я Стефан. Докато шофираше, тя го наблюдаваше и забеляза тревожните бръчки около очите му, нещастно отпуснатите ъгълчета на устата му, напрежението в раменете. Искаше й се да обвие ръце около него, да го утеши, да вдигне ръка и изглади тези бръчки. Ала споменът за изкривеното му от ярост лице от предишния ден я възпираше. Просто не можеше да се застави да го докосне.

Не бяха пътували дълго, когато Стефан зави по една задънена улица със скъпи къщи.