Фантом

Елена се наведе напред. Спряха пред голяма, бяла къща с просторна веранда с колони. Познаваше тази веранда. След бала при завършването на единайсети клас двамата с Мат седяха върху тези стъпала и наблюдаваха изгрева на слънцето, все още в балните си тоалети. Тя бе изритала сатенените си сандали и бе облегнала глава върху облеченото в смокинг рамо на Мат, заслушана замечтано в музиката и гласовете, носещи се от партито след бала в къщата зад тях. Беше прекрасна нощ от друг живот.

Елена впери обвиняващ поглед в Стефан.

— Това е къщата на Тайлър Смолуд, Стефан. Не зная какво си намислил, но Кейлеб не е тук. Той е в болницата.

Спътникът й въздъхна.

— Зная, че не е тук, Елена. Леля му и чичо му също не са тук.

— Те са извън града — каза Елена машинално. — Леля Джудит говори с тях вчера.

— Това е добре — отбеляза Стефан мрачно. — Тогава са в безопасност. — Озърна се тревожно нагоре и надолу по улицата. — Сигурна ли си, че няма да изпишат днес Кейлеб от болницата?

— Да — отвърна Елена остро. — Раните му са доста сериозни. Ще го задържат за наблюдение.

Тя излезе от колата, затръшна вратата и се запъти към къщата на семейство Смолуд, без да се обърне, за да провери дали Стефан я следва.

Той мигом я настигна. Тя прокле наум вампирската му скорост и закрачи по-бързо.

— Елена — рече той, застана пред нея и я принуди да спре. — Сърдиш се, защото искам да си в безопасност ли?

— Не, сърдита съм ти, защото едва не уби Кейлеб Смолуд — отвърна девойката и му хвърли унищожителен поглед.

Лицето на Стефан помръкна и върху него се изписаха такава умора и съжаление, че тя тутакси се почувства виновна. Каквото и да ставаше с него, той все още се нуждаеше от нея. Ала тя не знаеше как да се справи с агресивността му. Беше се влюбила в Стефан заради поетичната му душа, заради нежността му. Деймън беше опасният. Опасното излъчване отива много повече на Деймън, отколкото на Стефан, обади се в главата й сух, наблюдателен глас и Елена не можеше да не се съгласи.

— Просто ми покажи това, което искаш да видя — рече накрая.

Стефан въздъхна, сетне се обърна и я поведе нагоре по алеята за коли пред дома на Смолуд. Очакваше да се отправи към предната врата, но той заобиколи едната страна на къщата и тръгна към малката барака в задния двор.

— Бараката за инструменти? — учуди се тя. — Да не би преди закуска да се налага спешно да се сдобием с косачка за трева?

Стефан не обърна внимание на язвителното й подмятане и отиде до вратата на бараката. Елена забеляза, че катинарът, който държеше двойната врата, бе изтръгнат и счупен на парчета. Половината метална халка висеше безполезно от желязната скоба. Явно по-рано Стефан бе нахлул вътре.

Елена го последва в бараката. Отначало, след ярката утринна светлина отвън, не можа да види нищо в полумрака на бараката. Постепенно осъзна, че стените са покрити с някакви хартии. Стефан се пресегна и разтвори по-широко вратите, за да пусне слънчевата светлина.

Елена се втренчи в хартиите по стените и със сподавен вик на ужас отстъпи назад: първото, което различи, беше нейна снимка върху изрезка от вестник. Дръпна изрезката от стената и се вгледа по-отблизо в нея. Беше от местния вестник и на нея тя бе облечена в сребриста рокля, танцуваща в прегръдките на Стефан. Заглавието под снимката гласеше: „Кралицата и кралят на бала на гимназията «Робърт Е. Лий»“.

Кралица на бала? Въпреки сериозността на ситуацията, устните й се извиха в усмивка. Тя наистина бе завършила гимназия, окъпана в сияйна слава, нали?

Свали друга изрезка от стената и усмивката й мигом се стопи. Върху тази се виждаше ковчег, носен под дъжда от опечалени мъже, следвани от тълпа от мрачни лица. Елена разпозна сред тях леля Джудит, Робърт, Маргарет, Мередит и Бони, стиснала устни, с блестящи от сълзи очи. Заглавието тук гласеше: „Градът оплаква абитуриентката Елена Гилбърт“.

Пръстите й се сгърчиха несъзнателно, смачквайки изрезката. Тя се извърна и погледна Стефан.

— Това не би трябвало да е тук — изрече, а в гласа й се прокрадна истерична нотка. — Пазителите промениха миналото. Не би трябвало да са останали никакви вестникарски статии или каквато и да е друга информация.

Стефан отвърна на погледа й.

— Зная — кимна. — Мислих доста и най-доброто предположение, до което стигнах, е, че може би пазителите просто са променили съзнанието на хората. Те не биха видели каквото и да е доказателство за това, което помолихме пазителите да изтрият. Те виждат само това, което отговаря на новите им спомени, спомените за един нормален, малък град и група обикновени тийнейджъри. Просто поредната учебна година.

Елена размаха изрезката.

— Но тогава защо това е тук?

Стефан снижи глас.