Фантом

— Наистина те обичам — призна Елена. Сега очите й бяха сухи. Помисли си, че навярно бе изплакала сълзите си, поне засега. Когато заговори, гласът й бе доста спокоен. — Предполагам, че винаги ще те обичам. Но ти си мъртъв. — А Стефан е моята истинска любов, ако трябва да избирам между двама ви, додаде мислено, но не го изрече на глас. Какъв бе смисълът? — Съжалявам, Деймън — продължи, — но ти си отиде. А аз винаги ще обичам Стефан, но сега изведнъж започнах да се страхувам от него, от това, което би могъл да направи. Не зная какво ще стане с нас. Мислех си, че всичко ще е по-лесно, след като отново се приберем у дома, но продължават да се случват ужасни неща.

Деймън въздъхна и се отпусна върху матрака. За миг остана мълчалив и загледан в тавана.

— Слушай — рече накрая, като сключи пръсти върху гърдите си. — Ти винаги си подценявала вродената жестокост у Стефан.

— Той не е жесток! — възрази Елена разпалено. — Той дори не пие човешка кръв.

— Не пие човешка кръв, защото не иска да е жесток и брутален. Не желае никого да нарани. Но, Елена — Деймън се пресегна и улови ръката й, — малкото ми братче има избухлив характер и аз го зная най-добре.

Елена потръпна. Знаеше, че когато са били хора, Стефан и Деймън са се убили един друг в изблик на гняв заради предполагаемата смърт на Катрин. Кръвта на Катрин течеше и във вените на двамата и през онази нощ двамата бяха възкръснали като вампири. Гневът и ревността им за изгубената им любов бяха погубили и двамата.

— Както и да е — продължи Деймън, — колкото и да ми боли да го призная, Стефан никога не би те наранил и не би наранил някой друг без основателна причина. Не и без причина, която ти би одобрила. Не и сега. Той може да е избухлив, но има съвест. — Подсмихна се самодоволно и добави: — Дразнеща, лицемерна съвест, но е част от него. А и той те обича, Елена. За него ти си целият свят.

— Може би си прав — съгласи се Елена. Иска ми се ти да си там с мен. — Погледна го. Изведнъж се почувства като сънено, доверчиво, но уморено дете. — Деймън, иска ми се да не си мъртъв. Моля те, върни се при мен.

Деймън се усмихна и я целуна нежно. Но след това се отдръпна и Елена почувства, че сънят се променя. Опита се да се вкопчи в мига, но той отлетя и Деймън отново бе изгубен за нея.

— Моля те, бъди внимателен, Деймън. — Бронзовото чело на Сейдж бе прорязано от тревожни бръчки.

Не се случваше често мускулестият пазител на входа на крепостта да изглежда разтревожен — или да говори друг език — но откакто Деймън се бе надигнал от пепелта и смъртта, Сейдж му говореше меко и ясно на английски, отнасяйки се към вампира така, сякаш всеки миг щеше да се счупи.

— Аз обикновено съм внимателен — увери го Деймън, облегнат на стената на това, което наричаха мистичен асансьор, поради липса на по-добър термин. — Освен ако, разбира се, не се изявявам като бляскав и неустрашим храбрец. — Думите бяха истина, но в ушите на Деймън собственият му глас звучеше дрезгаво и несигурно.

Сейдж изглежда също бе доловил нещо нередно и красивото му лице отново помръкна от тревога.

— Знаеш, че можеш да останеш тук колкото пожелаеш.

Деймън се облегна на голата бяла стена.

— Трябва да вървя — рече отпаднало, може би за милионен път. — Тя е в опасност. Но ти благодаря за всичко, Сейдж.

Без Сейдж нямаше сега да е тук. Силният вампир го изкъпа, даде му дрехи — стилни черни дрехи с точния размер — нахрани го с кръв и го пои с гъстото вино „Черна магия“, докато Деймън се отдръпна от ръба на смъртта, над който бе надвиснал, и отново осъзна кой е.

Но… Деймън не се чувстваше като себе си. В него имаше странна празнота и болка, сякаш бе оставил нещо зад себе си, погребано дълбоко под пепелта.

Сейдж продължаваше да се мръщи, втренчен в него със сериозно и загрижено изражение. Деймън се овладя и внезапно озари приятеля си с бляскавата си усмивка.

— Пожелай ми късмет — рече.

Усмивката помогна и лицето на по-възрастният вампир се отпусна.

— Bonne chance, mon ami — отвърна той. — Пожелавам ти най-големия късмет на света.

Отново двуезичен, помисли си Деймън. Сигурно изглеждам по-добре.

— Фелс Чърч — прокънтя гласът му в пустошта. — Съединени американски щати, света на смъртните. Някъде, където мога да се скрия.

Вдигна ръка в тържествен поздрав към Сейдж и натисна единствения бутон на асансьора.

Елена се събуди в мрак. Мислено набързо направи машинална проверка: гладки, памучни чаршафи, ухаещи на омекотител, бледа светлина, процеждаща се от прозореца вдясно, върху долния край на леглото, лекото похъркване на Робърт, от спалнята им с леля Джудит в другия край на коридора. Нейната стара позната стая. Отново у дома.

Въздъхна дълбоко. Не се чувстваше толкова отчаяна, както когато си легна; нещата все още изглеждаха зле, но би могла да признае, че съществуваше възможност някой ден да се подобрят. Но очите й бяха подути и зачервени, а гърлото й бе възпалено от плач. Деймън толкова много й липсваше.