Фантом

— Той не те обича — отвърна гласът с мек, убедителен тон. — Никога дори не е забелязвал присъствието ти, освен ако не е искал нещо от теб. Или може би само е искал да накара Елена да ревнува. Знаеш го.

Бони преглътна, твърде изплашена, за да се извърне, твърде ужасена, за да види на кого принадлежи гласът.

— Деймън забелязва само Елена. Деймън обича само Елена. Дори сега, когато е мъртъв и изгубен за нея, той няма да чуе твоя зов — продължи да реди гласът напевно. — Никой не те обича, Бони. Всички обичат Елена и на нея това й харесва. Елена пази всички за себе си.

Очите на Бони запариха и една-единствена сълза се търкулна по бузата й.

— Никой никога няма да те обича — прошепна гласът. — Не и когато застанеш до Елена. Защо иначе си мислиш, че всички гледат на теб само като приятелка на Елена? През цялото време, докато бяхте в училище, тя бе огряна от слънцето, а ти винаги си била скрита в нейната сянка. Елена се погрижи да е така. Тя не може да понася да споделя с някого вниманието на околните.

Думите отекваха в съзнанието на Бони и внезапно нещо в нея се размърда. Леденият ужас, сковал я само до преди минути, се разтопи, отстъпвайки място на засилващ се гняв.

Гласът беше прав. Как така никога досега не го бе проумяла? Елена беше приятелка на Бони само защото Бони бе отражение на собствената й красота, на блясъка й. Тя я използваше от години, без да й пука за чувствата на Бони.

— Тя се интересува само от себе си — изхлипа Бони. — Защо никой не го осъзнава? — Избута книгата настрани и тя събори черната свещ откъм северната страна, прекъсвайки кръга. Фитилът запуши, засъска и всички останали свещи също угаснаха.

— Аххх — измърка доволно гласът и в същото време нишки тъмна мъгла започнаха да се процеждат от ъглите на стаята. Страхът й се завърна така бързо, както се бе изпарил. Бони се извъртя, стиснала ножа, готова да се изправи срещу гласа, ала там нямаше никой — само тъмна, безформена мъгла.

В гърдите й се надигна истерия, изправи се на крака и се запрепъва към вратата. Но мъглата се движеше бързо и много скоро Бони цялата бе обгърната от нея. Нещо падна и издрънча върху пода. Тя не можеше да вижда на повече от няколко сантиметра пред себе си. Отвори уста и се опита да извика, но мъглата се спусна върху устните й, превръщайки вика й в приглушено стенание. Усети как пръстите, стиснали ножа, се разтварят и той тупна с глух звук на пода. Зрението й се замъгли. Бони се опита да повдигне крака си, но не можа да помръдне.

Тогава, заслепена от мъглата, тя изгуби равновесие и полетя напред към тъмнината.

21

Когато отвори очи, Елена откри, че се намира в нечий таван. Широките дървени дъски на пода и ниските наклонени покривни греди бяха покрити с прах, а дългото помещение бе затрупано с вехтории: хамак, шейни, ски, кашони с надписи, надраскани с черен маркер: украса за Коледа, детски играчки, зимни дрехи на Би. Върху по-големите предмети бяха метнати мушами, които, съдейки по формите им, навярно бяха мебели — дивани, бюфети, столове, маси.

На пода в другия края на стаята беше проснат стар матрак. В единия му край имаше смачкана мушама, все едно някой го бе използвал като импровизирано легло и го бе отметнал, след като е станал.

Бледите ивици светлина проникваха през пролуките и краищата на дървените капаци на малкия прозорец в близкия край на тавана. Чу се тихо шумолене, сякаш някое мишле тършуваше в скривалището си зад покритите мебели.

Обстановката й бе странно позната.

Елена погледна към далечния край на тавана и видя, без ни най-малко да се изненада, че Деймън седи върху стария матрак, изпънал дългите си крака в черни панталони и подпрял лакти върху коленете си. Въпреки неудобната си поза, изглеждаше все едно се е излегнал грациозно.

— Местата, на които се срещаме, стават все по-малко и по-малко изискани — отбеляза Елена сухо.

Деймън се засмя и вдигна ръце в знак на опровержение.

— Ти избираш местата, принцесо — отвърна лениво. — Това е твоето шоу. Аз просто ти правя компания в приключението. — Млъкна и се замисли. — Добре, това не е напълно вярно — призна си, — но ти избираш местата. Между другото, къде се намираме?

— Не знаеш ли? — възмути се Елена престорено. — Това място е много специално за нас, Деймън! Толкова пълно със спомени! Ти ме доведе тук веднага, след като станах вампир, не помниш ли?

Той се огледа.

— О, да. Таванът на къщата, където бе отседнал учителят. Удобно убежище за тогава, но си права — изисканата обстановка ни подхожда много повече. Може ли за следващия път да предложа един хубав замък? — Потупа матрака до себе си.

Докато прекосяваше помещението, Елена се зачуди за миг колко реалистичен до най-малките подробности е сънят й. С всяка стъпка под краката й се надигаха малки облачета прах. Усещаше се леката миризма на плесенясало: не си спомняше някога да е усещала миризма в съня си, преди тези видения с Деймън.