Фантом

— След като ти ми се обади, се опитах да се свържа с тях, но изглежда от известно време Кейлеб е бил сам. Когато най-после ги открих, се оказа, че са във ваканция извън града и честно казано не ми се сториха особено загрижени за племенника си, дори след като ги осведомих какво се е случило. — Въздъхна тежко. — Утре ще отида на свиждане и ще му занеса малко цветя от градината ни, за които той толкова усърдно се грижи. Предполагам, че ще се зарадва.

— Ъхъ — съгласи се Елена вяло. — Останах с впечатлението, че е дошъл да остане с леля си и чичо си, защото били разстроени от изчезването на Тайлър.

— Може би — рече леля Джудит сухо, — но изглежда, че семейство Смолуд вече са доста добре. Заявиха, че според тях Тайлър щял да се прибере у дома, когато е добре и реши, че е готов. Онова момче винаги е било малко извън контрол. Струва ми се, че Кейлеб се тревожи за Тайлър много повече от майка му и баща му.

Тя отби от шосето и пое по алеята за коли към къщата им. Елена я последва вътре, където завариха Робърт да чете вестник край кухненската маса.

— Елена, изглеждаш изтощена — отбеляза той, сгъна вестника и я погледна загрижено. — Добре ли си?

— Добре съм — отвърна сковано момичето. — Просто денят бе дълъг. — Помисли си, че никога в живота си не е омаловажавала толкова дадено нещо.

— Ами, Маргарет си легна, но ние ти запазихме от вечерята — рече леля Джудит и пристъпи към хладилника. — Има пилешка яхния и салата. Сигурно умираш от глад.

Но внезапно на Елена й се повдигна. Досега бе потискала чувствата си за Стефан и нападението му над Кейлеб, отпъждайки образите, за да може да се справи с полицията, персонала в болницата и семейството си. Обаче беше уморена и ръцете й трепереха. Знаеше, че няма да може още дълго да запази самообладание.

— Не искам нищо — промълви и направи крачка назад. — Не мога… не съм гладна, лельо Джудит. Въпреки това ти благодаря. Само ще се изкъпя и ще си легна. — Извърна се и пристъпи забързано към вратата.

— Елена! Трябва да хапнеш нещо! — чу тя раздразненото подвиквано на леля си, докато се качваше по стълбите.

— Джудит, остави я — разнесе се плътният глас на Робърт.

Елена се мушна в банята и затвори вратата след себе си.

Двете с Маргарет ползваха банята в коридора и тя се зае да вади играчките на сестра си от ваната, като се стараеше да не мисли за нищо: розово гумено пате, пиратски кораб, комплект разноцветни пластмасови чаши. Глупаво усмихнатото пурпурно морско конче я гледаше с изрисуваните си сини очи.

След като изпразни ваната, Елена пусна горещата вода и изля щедро количество от ухаещата на праскови пяна за вана. Етикетът върху шишето обещаваше, че ще успокои духа й и подмлади кожата й. Успокояващо и подмладяващо звучеше добре, макар че Елена се съмняваше доколко може наистина да очаква от едно шише с пяна за баня.

Когато ваната се напълни и покри с дебел слой пяна, тя се съблече бързо и пристъпи вътре. Отначало се опари, но започна да се отпуска леко, като постепенно свикаше с температурата.

След като се почувства комфортно, се излегна по гръб във водата. Косата й плуваше отгоре като на морска русалка, звуците от къщата се заглушаваха от водата, покриваща ушите й и тя най-после се отдаде на мислите, които дълго отбягваше.

От очите й потекоха сълзи и се затъркаляха по страните й, смесвайки се с уханната пенеста вода. Беше повярвала, че когато се завърне у дома, всичко отново ще бъде нормално и отново ще заживеят добре, както преди. Когато тя и приятелите й принудиха пазителите да ги изпратят обратно и да променят нещата, да съживят мъртвите, да поправят счупеното, да възстановят всичко така, както би било, ако нищо опасно не се бе докоснало до Фелс Чърч, тя бе помислила, че животът й отново ще стане прост и лесен. Ще има семейството си, приятелите си, своя Стефан.

Но нямаше да се получи, нали? Нищо нямаше да е лесно и просто, не и в живота на Елена.

Веднага щом се завърна в града, още първия ден, когато пристъпи под лъчите на лятното слънце на Фелс Чърч, нещо тъмно, зло и свръхестествено започна да преследва нея и приятелите й.

А колкото до Стефан… Господи… Стефан. Какво ставаше с него?

Когато затвори очи, отново видя Кейлеб да лети във въздуха и чу онова ужасно тупване, прозвучало толкова окончателно, когато главата на Кейлеб се удари в мраморния мавзолей. Дали Кейлеб щеше да се възстанови напълно? Ами ако това мило, невинно момче, чиито родители бяха починали и го бяха изоставили, също както нейните бяха умрели и я бяха изоставили, остане завинаги инвалид заради Стефан?

Стефан. Как се бе превърнал в някой, способен на подобна жестокост? Стефан, който се чувстваше виновен заради животните, чиято кръв пиеше — горските гълъби, зайци и сърни? Стефан, когото познаваше с най-съкровените дълбини на душата си, който мислеше, че не крие нищо от нея — онзи Стефан никога не би наранил човешко същество по този начин.