Фантом

Семейството притежаваше грозна къща, според мнението на Стефан. Нескопосано подобие на старо южняшко имение, сградата беше твърде голяма за моравата, насред която бе разположена, изобилстваща от ненужни колони и украса в псевдостил рококо. Само един поглед на Стефан му бе достатъчен, за да разбере, че Смолуд имаха повече пари, отколкото вкус, а архитектът, който я бе проектирал, не е имал и понятие от класически форми.

Позвъни на звънеца на входната врата и мигом застина. Ами ако господин или госпожа Смолуд отвореха вратата? Щеше да се наложи да използва внушението, за да изкопчи от тях колкото може повече информация за Кейлеб, а след това да забравят, че Стефан е бил тук. Надяваше се да притежава необходимата Сила за това: не се бе хранил достатъчно, дори и с животинска кръв.

Но никой не се появи. След няколко секунди Стефан изпрати проучващите пипала на Силата си през къщата. Беше празна. Не можеше да влезе вътре, нито да претърси стаята на Кейлеб, както му се искаше. Без покана бе принуден да остане отвън.

Обиколи къщата, като надничаше през прозорците, но не откри нищо необичайно, освен прекаленото изобилие от позлатени рамки и огледала.

Зад къщата откри малка бяла барака. Изпрати Силата си към нея и усети нещо не съвсем… наред. Просто лек оттенък на мрак, усещане за смут и лошо намерение.

Бараката беше заключена с катинар, но за Стефан не бе трудно да го счупи. А и след като никой не живееше тук, нямаше нужда от покана, за да влезе.

Първото нещо, което видя, беше лицето на Елена. Изрезки от вестници и снимки бяха закачени навсякъде по стените: Елена, Бони, Мередит, самият Стефан. Върху пода имаше пентаграм с още снимки и рози.

Увереността на Стефан, че нещо не беше наред, се засили. Елена беше в опасност. Като разпрати Силата си напред, отчаяно търсейки и най-малката диря от нея, той отново се затича.

Докато се отдалечаваше от цветарския магазин, Елена прехвърляше в ума си разговора със Стефан.

Какво ставаше с него, откакто се бяха върнали във Фелс Чърч? Имаше чувството, че съществуваше някаква част от него, до която не я допускаше, криеше от нея. Припомни си самотата, просмукващото се, замайващо чувство на изолация, което бе доловила, когато го целуна. Дали загубата на Деймън бе причина за промяната у Стефан?

Деймън. Само мисълта за него бе достатъчна, за да й причини почти физическа болка. Променчивият, труден, красив Деймън. Опасен. Любящ, посвоему. Мисълта за името му, изписано с водни растения през краката на Мередит, се мярна в съзнанието й.

Не знаеше какво означава това. Но нямаше надежда. Трябваше да престане да се самозалъгва. Беше видяла Деймън да умира. При все това изглеждаше невъзможно, че някой толкова необикновен, силен и привидно непобедим като Деймън, би могъл да си отиде толкова бързо и лесно. Но тъкмо това се бе случило, нали? Тя би трябвало да знае, че много често смъртта не е придружена от грандиозно представление, че обикновено идва тогава, когато най-малко я очакваш. Знаеше го, преди всичко това… преди цялата тази бъркотия с вампири, върколаци и зли, загадъчни противници. От години знаеше всичко за внезапността и лекотата, с която настъпваше смъртта, още когато беше само нормалната Елена Гилбърт, която не вярваше в нищо свръхестествено, нито дори в хороскопи или предсказания за бъдещето, най-малко пък в чудовища.

Погледна към седалката до нея, където лежеше букетът розови рози, който бе купила за Маргарет. А до тях се виждаше семпла връзка незабравки. Като че ли бих могла някога да забравя, помисли си девойката.

Елена си спомняше как през един обикновен неделен следобед се прибираше у дома с колата, заедно с родителите си и бебето Маргарет. Беше красив и слънчев есенен ден, листата на дърветата край шосето бяха започнали да се багрят в червено и златно.

Бяха излезли да обядват в малък ресторант извън града. Маргарет, на която вече й никнеха зъби, беше капризна и раздразнителна и те се редуваха да я разхождат напред-назад по верандата пред заведението, докато останалите се хранеха. Но в колата беше притихнала и дремеше, а светлите й дълги мигли се затваряха за все по-дълго и по-дълго.

Спомняше си, че баща й шофираше, а радиото бе нагласено на местната станция, за да може да хване новините. Майка й се бе извърнала, за да погледне Елена на задната седалка, сапфирените й очи бяха същите като на Елена. Златистата й коса, тук-там прошарена със сиви нишки, бе прибрана във френска плитка, елегантна и практична. Тя се усмихна и каза:

— Знаеш ли какво си мисля, че ще е хубаво?

— Какво? — попита Елена и също й се усмихна. В този миг видя странно проблясване високо в небето и се наведе напред, без да отговори. — Татко, какво е това? — Посочи нагоре.

Последното, което Елена си спомняше, бяха звуците: ахането на баща й и скърцането на спирачките. Всичко след това беше пълен мрак, докато Елена се събуди в болницата с леля Джудит до леглото си. Тогава узна, че родителите й са мъртви. Бяха починали преди парамедиците да успеят да ги извадят от колата.