Фантом

Докато седеше и отпиваше първата си чаша чай, неохотно подчинявайки се на заповедта на Елена да „остане“ с приятелите й, Стефан бе разпратил пипалата на Силата си, опитвайки се да разбере дали Елена се е прибрала благополучно у дома, дали нещо я е спряло по пътя й. Дали Кейлеб я бе спрял.

Ала не успя да я открие, дори след като напрегна сетивата си до краен предел. Веднъж или два пъти улови нещо като мимолетно впечатление от нещо, което можеше да е специфичен звук, ухание и аура, които безпогрешно означаваха Елена, но после му се изплъзна.

Обвини отслабналите си Сили, че не може да установи местонахождението й, но сега му стана ясно какво му пречи да я открие. Всички емоции в тази стая: биещите сърца, изблиците на гняв, острият мирис на ревността.

Стефан се опита да се изолира, да обуздае гнева, надигащ се в него. Тези хора — неговите приятели, напомни си той — не му пречеха нарочно. Те не можеха да възпрат емоциите си. Отпи от бързо изстиващия чай, опитвайки се да се овладее, преди да е изгубил контрол, и потръпна от вкуса му. Не за чай жадуваше, осъзна той. Трябваше да отиде в гората на лов. Нуждаеше се от кръв.

Не, трябваше да разбере какво точно е замислил Кейлеб Смолуд. Изправи се толкова рязко, толкова стремително, че столът се залюля нестабилно под него.

— Стефан? — попита го Мат с разтревожен глас.

— Какво има? — Очите на Бони бяха станали огромни.

Стефан огледа кръга от смутени лица. Сега всички бяха приковали погледи в него.

— Трябва да изляза. — Сетне се завъртя на пети и побягна навън.

16

Той вървя дълго, много дълго време, макар че околният пейзаж сякаш не се променяше. Същата мъждива светлина се процеждаше през надвисналите облаци пепел. Движеше се трудно през пепелта и лепкавата кал, през стигащи до глезените му локви тъмна вода.

От време на време разтваряше юмрука си и отново поглеждаше към кичурите коса. Всеки път магическата течност ги изчистваше още малко, променяйки черните нишки в два кичура блестяща коса — червена и златна.

Продължи да върви.

Всичко го болеше, но не можеше да спре. Ако го стореше, щеше да потъне отново в пепелта и калта, назад към гроба — назад към смъртта.

Нещо нашепваше в периферията на съзнанието му. Не знаеше точно какво се бе случило с него, но в главата му се вихреха думи и фрази.

Думи като „изоставен“ и „сам“.

Беше скован от студ, но продължи да върви. След малко осъзна, че мънка: „Оставиха ме съвсем сам. Те никога не оставиха него тук“. Не можеше да си спомни кой бе този „него“, но изпита нещо като болезнено задоволство от искрата негодувание. Улови се за това чувство, докато продължаваше да крачи.

След това, което му приличаше на неизменна вечност, нещо се случи. Пред него изплува крепостният вход, който си бе представил: със заострени кули като на замък, черен като нощта.

Закрачи по-бързо, стъпките му потъваха в пепелта. И тогава внезапно земята се разтвори под краката му. За един удар на сърцето полетя в нищото. Нещо в него изкрещя: „Не сега, не сега!“. Пръстите му сграбчиха, вкопчиха се в земята, ръцете му го задържаха във въздуха, краката му се люшкаха над празнотата под него.

— Не — простена той. — Не, те не могат… Не ме оставяйте тук. Не ме оставяйте отново. — Пръстите му се хлъзгаха, кал и пепел се процеждаха под ръцете му.

— Деймън? — изрева невярващ глас. Огромна, мускулеста фигура се извисяваше над него, силуетът й се очертаваше на фона на луните и планетите в небето. Имаше голи гърди и дълги, гъсто преплетени кичури коса, стелещи се като бронзов водопад по раменете. Мъжът, приличащ на огромна статуя, се протегна надолу, сграбчи го за раменете и го вдигна нагоре.

Той изкрещя от болка. Нещо под земята се бе залепило за краката му и го теглеше обратно надолу.

— Дръж се! — изръмжа другият мъж, а мускулите му изпъкнаха и се извиха като змии. Напрегна се и с цялата си мощ се опъна на това, което се бе вкопчило в Деймън — Деймън така го нарече гигантът и някак си му пасна. Другият мъж дръпна с як замах и накрая силата отдолу го пусна. Той се изстреля нагоре, като събори спасителя си по гръб.

Деймън се просна задъхан на земята, напълно изтощен.

— Предполагаше се, че си мъртъв — каза му по-възрастният мъж, като се изправи на крака и протегна ръка към Деймън. Отметна дълъг кичур коса от лицето му и се взря в Деймън със сериозни, тревожни очи. — Фактът, че не си… ами, май не съм толкова изненадан, колкото би трябвало да бъда.

Деймън примигна срещу избавителя си, който го гледаше внимателно. Облиза устни и се опита да заговори, ала не успя да издаде нито звук.

— Всичко се обърка, откакто приятелите ти си тръгнаха — каза мъжът. — Нещо съществено се промени в тази вселена. Нещата не са наред. — Поклати глава, а очите му останаха загрижени. — Но я ми кажи, mon cher, как така се озова тук?

Най-после Деймън възвърна гласа си. Когато излезе от устата му, беше дрезгав и треперлив.

— Аз… не зная.

Мъжът мигом се превърна в любезен домакин.