Фантом

Продължиха да спорят, докато накрая Аларик заяви, че ще заведе Мередит в болницата, за да прегледат глезена й. Останалите поеха по пътеката към горния край на водопада, за да съберат вещите си за пикника.

Похапнаха чипс, бисквити и плодове, а Мат си опече хотдог върху грила, но радостта на деня бе отлетяла.

Звънът на телефона на Елена бе посрещнат с всеобщо облекчение.

— Здравей, лельо Джудит — обади се тя, като се насили да прозвучи безгрижно.

— Здравей — отвърна леля Джудит припряно. — Виж, трябва да отида до залата, за да помогна с грима и прическите на момичетата, а Робърт и без това трябва да излезе по-рано от работа, за да успее навреме за рецитала. Ще ми направиш ли услуга и ще вземеш ли цветя за Маргарет, като идваш насам? Нещо сладко и балеринско, ако разбираш какво имам предвид.

— Няма проблем. Зная точно какво имаш предвид — увери я Елена. — Ще се видим там. — Искаше за кратко да забрави: да забрави мистериозните туристи, удавянето, което едва бяха избегнали, постоянно променящите й се чувства на надежда и отчаяние във връзка с появата на името на Деймън. Да погледа как малката й сестричка изпълнява пируети, облечена в балетна рокличка, й се струваше отлично разсейване.

— Чудесно! — възкликна леля Джудит. — Благодаря ти. Е, ако още сте на Топлите извори, по-добре да поемате обратно.

— Добре, лельо Джудит. Веднага тръгвам — обеща Елена.

Приключила разговора, Елена затвори и започна да събира нещата си.

— Стефан, може ли да взема колата ти? Трябва да стигна навреме за танцовия рецитал на Маргарет. Ти ще го вземеш в твоята кола, нали, Мат? По-късно ще ви се обадя и ще решим какво да правим.

Стефан стана.

— Аз ще дойда с теб.

— Какво? — изуми се Елена. — Не, ти трябва да останеш със Селия, а и да отидеш до болницата, за да се погрижиш за Мередит.

Стефан улови ръката й.

— Тогава не тръгвай. Сега не бива да оставаш сама. Никой от нас не е в безопасност. Има нещо, което ни преследва, и ние трябва да останем заедно. Ако сме разделени, няма да можем да се пазим един друг.

Искрящо зелените му очи бяха ясни и чисти, толкова пълни с любов, че Елена изпита мъчително съжаление, докато изтегляше ръката си.

— Трябва да вървя — рече тихо. — Ако трябва да прекарам целия си живот в страх и криене, тогава по-добре пазителите да ме бяха оставили мъртва. Имам нужда да бъда със семейството си и да живея нормален живот, поне доколкото е възможно.

Целуна го нежно и задържа за миг устните си притиснати в мекотата на неговите.

— А и ти знаеш, че още не са се насочили към мен — напомни му тя. — Нищо не е изписало името ми. Но обещавам да съм внимателна.

Очите на Стефан останах твърди.

— А това, което каза Бони? — възрази той. — Че той иска теб? Ами ако това означава Кейлеб? Той постоянно се навърта около къщата ти, Елена! Може по всяко време да те нападне!

— Е, аз не отивам у дома. Ще бъда на танцов рецитал, заобиколена от близките си — изтъкна тя. — Днес няма да ми се случи нищо лошо. Още не е дошъл моят ред, нали така?

— Елена, не бъди глупава! — сряза я Стефан. — Ти си в опасност.

Девойката настръхна. Глупава? Стефан, независимо колко разстроен или притеснен беше, винаги досега се бе отнасял към нея с безкрайно уважение.

— Моля?

Стефан се протегна към нея.

— Елена — настоя, — позволи ми да те придружа. Ще остана с теб докато се стъмни, а след това през цялата нощ ще наблюдавам къщата ти.

— Това наистина не е необходимо — отклони предложението Елена. — Вместо това пази Мередит и Селия. Те са тези, които се нуждаят от теб. — Лицето на Стефан помръкна. Изглеждаше толкова сломен, че тя малко омекна и додаде: — Моля те, не се тревожи, Стефан. Ще бъда внимателна и утре ще се видим.

Той стисна челюсти, но не каза нищо повече, а тя се обърна и пое надолу по пътеката, без повече да се обръща назад.

Върнаха се в пансиона, но Стефан не можеше да се успокои.

Не си спомняше някога, през целия си дълъг живот, да се е чувствал толкова изнервен и неспокоен в собственото си тяло. Не можеше да си намери място от притеснение. Все едно кожата бе опъната твърде плътно върху костите му. Кръстосваше раздразнено наоколо, потропваше с пръсти по масата, разкършваше врата и раменете си, въртеше се на стола си.

Той иска теб, Елена. Какво, по дяволите, означаваше това? Той иска теб.

При вида на онази тъмна, надвиснала фигура над ръба на скалата, сянка, закриваща слънцето, чиито златисти къдрици сияеха като ореол над главата на фигурата…

Стефан знаеше, че трябва да е с Елена. Искаше единствено да я пази и закриля.

Но тя го бе отпратила, беше — поне метафорично — го потупала по главата и му бе наредила да остане, нали беше вярното й куче пазач, и да наблюдава някой друг. Да охранява безопасността на друг. Без значение, че тя несъмнено се намираше в опасност, че някой — някакъв неизвестен той — я искаше. Въпреки всичко точно сега тя не желаеше Стефан да е с нея.