Фантом

— Елена, събуди се. — Гласът беше изплашен и отчаян. Елена се напрегна, за да се пребори с мрака, който сякаш я държеше долу, и отвори очи.

Деймън? едва не се изплъзна от устните й, но преглътна думите. Защото, разбира се, това беше Стефан, който се взираше тревожно в очите й, а дори милият и разбиращ Стефан можеше да възрази да го нарече два пъти в един ден с името на мъртвия му брат.

— Стефан — отрони девойката, когато спомените нахлуха в съзнанието й. — Мередит добре ли е?

Стефан я притисна здраво в прегръдките си.

— Ще бъде. О, Господи, Елена, помислих, че ще те изгубя. Трябваше да те изтегля до брега. Не знаех… — Гласът му пресекна и той я прегърна по-плътно.

Елена набързо се прегледа сама. Чувстваше се като пребита. Гърлото и дробовете я боляха, навярно от погълната вода и изкашляното й. Цялата беше покрита с пясък — по ръцете, банския и вече започваше да я сърби. Но беше жива.

— О, Стефан. — Момичето затвори очи и отпусна глава на гърдите му. Беше толкова студена и мокра, а Стефан толкова топъл. Чувстваше туптенето на сърцето му под ухото си. По-бавно от човешкото, но биеше с равномерни, успокояващи удари.

Когато отново отвори очи, Мат бе коленичил до тях.

— Добре ли си? — попита я и тя кимна, а той се извърна към Стефан. — Аз трябваше да скоча — рече виновно. — Аз трябваше да ти помогна да ги спасим. Всичко се случи толкова бързо, че когато осъзнах, че става нещо лошо, ти вече ги изваждаше от водата.

Елена вдигна глава и докосна ръката на Мат. Усети откъм него топла вълна на привързаност. Той беше толкова добър и се чувстваше отговорен за всички тях.

— Всички са добре. Мат — каза Елена. — Само това има значение.

На няколко метра от тях Аларик преглеждаше Мередит, а Бони се беше надвесила над тях. Селия стоеше малко по-встрани, обвила ръце около тялото си, докато наблюдаваше Аларик и Мередит.

Когато Аларик се отмести малко, Мередит срещна погледа на Елена. Лицето й беше побеляло от болката, но успя да й се усмихне извинително.

— Не исках да те ударя — промълви виновно. — И, Стефан, трябваше да те послушам или просто да проявя повече разум и да остана на брега. — Намръщи се. — Мисля, че съм си изкълчила глезена. Аларик ще ме закара до болницата, за да го превържат и обездвижат.

— Това, което искам да зная — заговори Бони, — е дали това означава, че всичко е свършило. Искам да кажа, че името на Селия се появи и тя едва не бе удушена от шала си, затиснат от вратите на влака. Появи се името на Мередит и тя едва не се удави. И двете бяха спасени от Стефан. Добре свършена работа, Стефан. И така, това означава ли, че вече са в безопасност? Не сме видели повече имена.

Сърцето на Елена се изпълни с надежда. Но Мат поклати глава.

— Не е толкова лесно — заяви той мрачно. — Никога не е толкова лесно. Само защото Мередит и Селия бяха спасени веднъж, това не означава, че каквото и да ги застрашава, все още не ги преследва. И макар че името й не се появи, Елена също беше в опасност.

Ръцете на Стефан продължаваха да обгръщат Елена, здрави и силни. Когато тя вдигна поглед към лицето му, челюстта му бе стисната, а зелените очи пълни с болка.

— Боя се, че това не е краят. Появи се друго име — каза им той. — Мередит, не мисля, че ти можа да го видиш, но растението, което се бе увило около краката ти, изписваше буквите. — Всички ахнаха. Елена се вкопчи в ръката му, а стомахът й се присви. Погледна към Мат, Бони и накрая към Стефан. Никога не й се бяха стрували по-скъпи. Кой от хората, които обичаше, бе в опасност?

— Е, не ни дръж в напрежение — подкани го Мередит с принудена усмивка. Елена забеляза, че лицето й вече е възвърнало част от нормалния си цвят, а гласът й отново звучеше решителен и компетентен, макар че потръпна, когато Аларик докосна нежно глезена й. — Чие име беше изписано?

Стефан се поколеба. Погледът му се стрелна към Елена, сетне бързо се отмести. Облиза устни — нервен жест, който тя досега не бе забелязвала у него. Пое дълбоко дъх и накрая изрече:

— Името, изписано от растенията, беше на Деймън.

Бони се свлече на земята с глух звук, все едно краката й се бяха подкосили.

— Но Деймън е мъртъв — промълви с широко отворени кафяви очи.

Ала поради някаква причина новината не разтърси Елена. Вместо това силно и светло чувство на надежда избуя в душата й. Имаше смисъл всичко това. Никога не бе повярвала, че някой като Деймън просто ще си отиде.

— Може би не е — чу се да казва, потънала в мисли, докато си припомняше Деймън от сънищата си. Когато загуби съзнание под водата, отново го видя и той й каза да се събуди. Нима така се държи някой, който е само сън? Би могло подсъзнанието й да я е предупредило, предположи несигурно, но името му се бе появило под водата.

Можеше ли да е жив? Той беше умрял — в това не се съмняваше. Но той беше вампир; и преди бе умирал и отново оживявал. Пазителите се бяха опитали, така й казаха, след което заявиха, че няма начин да върнат Деймън обратно. Дали надеждата й бе безсмислена? Нима забързаното туптене на сърцето й при мисълта, че Деймън може да е жив, бе самозаблуда?