Фантом

Не беше ли и това малко зловещо? запита се Мат. Пръстенът на Стефан го защитаваше от слънчевите лъчи, нали? Защо трябваше да стои в сенките? И каква беше тази мания да носи черни дрехи? Да не би сега да се изживяваше като Деймън? Мат се намръщи при мисълта: един Деймън им беше предостатъчен.

Мат разтърси глава, протегна ръце и крака и извърна лице към слънцето, опитвайки се да пропъди нежеланите мисли. Харесваше Стефан. Винаги го бе харесвал. Стефан беше добро момче. Един вампир, обади се сух глас от едно затънтено кътче в съзнанието му, макар и безопасен, едва ли може да се определи като добро момче.

Мат не обърна внимание на гласа.

— Хайде да скачаме! — извика и се насочи към водопада.

— Не и Мередит — заяви Стефан решително. — Нито Мередит, нито Селия. Двете оставате тук.

За кратко надвисна тягостна тишина, а когато извърна поглед от грила видя, че приятелите му се взират втренчено в него. Лицето му остана невъзмутимо, докато отвръщаше на погледите им. Ситуацията беше жизненоважна. Отговорност на Стефан беше да се погрижи за безопасността им, независимо дали им харесваше или не. Изгледа ги един по един, като задържа за миг погледа на всеки поотделно. Не, нямаше да отстъпи.

Мередит се бе изправила, за да последва Мат до края на водопада и се поколеба за миг. Не беше сигурна как да реагира. Лицето й доби твърдо изражение и Стефан разбра, че е решила да му се противопостави.

Тя пристъпи към него.

— Съжалявам, Стефан — заговори с равен глас, — разбирам, че се тревожиш, но ще правя това, което аз съм решила. Мога да се грижа за себе си.

Понечи да се присъедини към Мат, който вече бе застанал на ръба на скалата, но ръката на Стефан сграбчи китката й. Пръстите му я стегнаха в стоманената си хватка.

— Не, Мередит — процеди твърдо.

С крайчеца на окото си видя, че ченето на Бони увисна. Всички го гледаха с озадачени, тревожни лица и Стефан се опита да смекчи тона си.

— Просто се опитвам да направя най-доброто за теб.

Мередит изпусна дълга и шумна въздишка. Явно правеше усилие да овладее гнева си.

— Зная, Стефан — заговори помирително, — и го оценявам. Но не мога да живея във вечен страх в очакване на нещо незнайно да ме нападне.

Понечи да се отдръпне от него, но той препречи пътя й.

Мередит погледна към Селия, която вдигна ръце и поклати глава.

— Не ме гледай — рече Селия. — Аз нямам желание да скачам от скалата. Просто ще полежа на слънце и ще ви оставя сами да се разберете. — Облегна глава на сплетените си ръце и извърна лице към слънцето.

Мередит присви очи и се извъртя към Стефан. Докато отваряше уста, Елена я прекъсна.

— Какво ще кажеш, Стефан, ако първо скочим ние? — предложи разумно тя. — Така ще се уверим, че там долу няма нищо опасно. А и ще сме близо до нея, когато тя ни последва. Никой не е пострадал, като е скачал оттук, или поне аз не съм чула. Става ли, приятели? — Мат и Бони кимнаха в знак на съгласие.

Стефан усети, че омеква. Винаги, когато Елена заговореше с този убеждаващ глас и го гледаше с широко отворените си, умоляващи очи, той се съгласяваше с планове, които дълбоко в сърцето си смяташе за чисто безразсъдство.

Елена видя колебанието му и побърза да се възползва от слабостта му.

— Ти можеш да застанеш долу, до самия ръб на водата. Ако има някакъв проблем, можеш веднага да се гмурнеш. Ти си толкова бърз, че ще си там, преди да се случи нещо лошо.

Стефан знаеше, че това е погрешно. Не беше забравил онзи мъчителен прилив на отчаяние, когато осъзна, че е бил твърде бавен, за да спаси някого. Отново видя грациозния скок на Деймън към Бони и последвалото му рухване на земята със забит в сърцето дървен клон. Деймън беше умрял, защото Стефан беше прекалено бавен, за да го спаси, твърде муден да осъзнае опасността и сам да спаси Бони.

Закъсня с реакцията си и когато трябваше да спаси Елена, когато тя полетя с колата си от моста и се удави. Фактът, че сега отново беше жива, не означаваше, че тогава не се бе провалил. Припомни си светлорусата й коса да плува като водорасли в ледените води на реката под моста Уикъри, с ръце, отпуснати върху волана и затворени очи, и потръпна. Гмурка се няколко пъти преди да я открие. Тя беше толкова студена и бледа, когато я отнесе до брега.

Въпреки това се улови, че кима в знак на съгласие. Елена винаги получаваше това, което искаше. Щеше да стои наблизо и да пази Мередит колкото може и ще се моли — доколкото изобщо един вампир можеше да се моли — че това ще е достатъчно.

Останалите от приятелите му останаха на скалата още малко, докато долу, в подножието на водопада, Стефан съзерцаваше езерото в краката си. Бълбукащата и пенеща се вода се превръщаше в блестящ дъжд от пръски там където водопадът се разбиваше в повърхността. Топъл, бял пясък обграждаше краищата на водата, образувайки малък плаж, а средата на езерото изглеждаше тъмна и дълбока.