Фантом

Отново си припомни удавянето на Елена, крехката бяла фигура, която бе извадил от потрошената кола на Мат, с ледените кристали в косите. Водата тук беше топла, но със същата сигурност щеше да убие Мередит. Преглътна риданието си и отново размаха ръце в сенчестите дълбини.

Пръстите му докоснаха кожа и тя помръдна под ръката му.

Стефан сграбчи крайника, толкова силно, че със сигурност щеше да остави синина, и се оттласна напред. След по-малко от секунда видя, че е стиснал ръката на Мередит. Тя беше в съзнание, устните й бяха здраво стиснати от страх, а косата й плуваше около нея във водата.

Отначало той не можа да разбере защо тя не излиза на повърхността. Тогава Мередит посочи изразително към краката си, които се бяха заплели в дълги водорасли.

Стефан се гмурна надолу, порейки бялата вода на водопада и се опита да пъхне ръка под водораслите и да ги отскубне от нея. Те се бяха увили толкова плътно около краката на момичето, че той не можа да пъхне пръстите си. Там, където се бяха усукали хлъзгавите растения, кожата й бе побеляла.

Стефан се бори с тях минута, после доплува по-близо и остави Силата да се разпростре в него, изостряйки и удължавайки кучешките му зъби. Захапа, като внимаваше да не нарани краката на Мередит и дръпна силно водораслото, но то не поддаде.

Със закъснение осъзна, че еластичността на растението сигурно е свръхестествена: неговата Сила беше достатъчна, за да счупи кости, да разсече метал и не би трябвало да се затрудни с някаква водна трева.

И накрая — толкова бавно, скастри се той, както винаги, дяволски бавно — осъзна какво виждаше. Очите на Стефан се разшириха от ужас.

Плътно усуканите стъбла около краката на Мередит изписваха едно име.

Деймън.

14

Къде бяха те? Елена се взираше тревожно във водата. Ако нещо се бе случило с Мередит или Стефан, вината беше нейна. Тя бе убедила Стефан да позволи на Мередит да скочи във водопада.

Възраженията му бяха напълно основателни; сега го осъзнаваше. Мередит беше белязана да загине. За Бога, Селия едва не беше убита, докато просто слизаше от влака. Къде й беше умът да подкрепи Мередит да скача от скалата във водата, когато бе застрашена от същата опасност? И къде й бе умът да й го позволи? Трябваше да подкрепи Стефан и да разубеди Мередит.

И Стефан. Тя знаеше, че той трябва да е добре: разумната част от мозъка й й напомняше, че Стефан е вампир. Той дори нямаше нужда да диша. Можеше да остане с дни под водата. Той беше невероятно силен.

Но не толкова отдавна тя си мислеше, че Стефан си е отишъл завинаги, отвлечен от китсуне. Можеха да му се случат лоши неща — независимо дали беше вампир или не. Ако го изгуби сега заради собствената си глупост, заради твърдоглавието си и настойчивостта всички да се преструват, че животът може да е такъв, както някога — че могат да се отдадат на някое обикновено забавление, без да ги застрашава гибел — Елена щеше да легне и да умре.

— Виждаш ли нещо? — попита я Бони с треперлив глас. Луничките й изпъкваха като тъмни точки върху пребледнялото й лице, а обикновено буйните й червени къдрици сега изглеждаха потъмнели и бяха прилепнали към главата й.

— Не. Не и оттук. — Елена й хвърли мрачен поглед и преди да вземе съзнателно решение, скочи във водата.

Когато се озова под повърхността, зрението й се замъгли от пяната и пясъка, разпръсквани от водопада. Заплува във водата, докато се взираше наоколо. В средата на езерото видя нещо тъмно, което приличаше на човешки фигури и се насочи натам.

Слава Богу, помисли си трескаво Елена. Когато наближи, тъмните силуети се очертаха като Мередит и Стефан. Изглежда се бореха с нещо във водата, лицето на Стефан беше близо до краката на приятелката й, ръцете на Мередит се протягаха отчаяно към повърхността. Лицето й бе посиняло от липсата на кислород, а очите — разширени от паника.

В мига, в който Елена ги приближи, Стефан подскочи рязко и Мередит се изстреля нагоре. Като в забавен кадър, Елена видя ръцете на Мередит да се размахват към нея, докато Мередит се издигаше. Внезапният удар изпрати Елена назад към скалите зад водопада. Завихрената вода я повлече надолу към дълбокото, докато девойката минаваше под тях.

Това е лошо, имаше време само да помисли и тогава главата й се удари в скалите и всичко се забули в мрак.

Когато Елена се събуди, установи, че е в стаята си у дома, все още облечена в банския костюм. Слънчевите лъчи нахлуваха през отворения прозорец, но тя беше мокра и трепереше от студ. Водата се стичаше от косата й и банския, струйките продължаваха надолу по ръцете и краката й, образувайки малка локва върху килима.

Не се изненада да види, че Деймън е тук, красив, облечен в елегантни черни дрехи и самоуверен, както винаги. Разглеждаше книгите върху лавиците, явно чувствайки се удобно, все едно си беше у дома. Извъртя се и впи поглед в нея.

— Деймън — промълви тя отпаднало, смутена, но, както винаги, толкова щастлива да го види.

— Елена! — отвърна той и за миг изглеждаше зарадван, но после се намръщи.

— Не! — рече остро. — Елена, събуди се!