Фантом

Мат скочи пръв. Докато летеше надолу, от устата му се изтръгна дълъг, треперлив вик. Последва шумен плясък, когато тялото му удари повърхността и като че ли остана цяла вечност под водата. Стефан се наведе напред, вперил напрегнат поглед във водната повърхност. Не можеше да вижда добре през пяната от водопада и стомахът му се сви тревожно на топка.

Тъкмо се канеше да скочи, когато лъскавата, мокра глава на Мат изскочи над водата.

— Докоснах дъното! — обяви той, ухили се и разтърси глава като куче, посипвайки навсякъде искрящи капки вода.

Заплува към Стефан, силните му загорели крайници се движеха с мощни махове и Стефан си помисли колко лесно изглежда всичко за Мат. Той бе създание на светлината и естествената простота, докато Стефан се промъкваше в сенките, живееше дълъг, но непълноценен живот на тайни и самота. Разбира се, пръстенът с лапис лазули му позволяваше да се разхожда под слънцето, но ако стоеше по-дълго на слънчева светлина, както днес, не се чувстваше комфортно, сякаш дълбоко в него го пареше и дразнеше нещо. Сега беше още по-зле, когато отново бе на диета с животинска кръв. Неудобството му беше още едно напомняне, че всъщност не принадлежеше на този свят. Не и като Мат.

Потуши озлобените чувства, изненадан от появата им. Мат е добър приятел. Винаги е бил. Сигурно дневната светлина си казваше думата.

Следващата, която скочи, беше Бони, която изскочи много по-бързо на повърхността, кашляйки и пухтейки.

— Ууф! — извика тя. — Влезе ми вода в носа! Пфу! — Излезе от водата и кацна на една скала близо до нозете на Стефан. — Ти не плуваш ли? — поинтересува се.

Стефан бе връхлетян от краткотраен спомен. Деймън, загорял и силен, го плиска с вода и се смее в един от редките си изблици на безгрижно веселие. Беше преди стотици години. Тогава братята Салваторе живееха на дневна светлина, по времето когато дори прабабите и прадядовците на приятелите му не са били родени.

— Отдавна не плувам — отвърна той.

Елена скочи със същата вродена грациозност, с която правеше всичко — права като стрела, насочена към дъното на водопада, една бляскава феерия в златно. Остана под водата по-дълго от Бони и Стефан отново се напрегна, вперил взор в езерото. Когато изскочи от водата, тя му се усмихна тъжно.

— Не можах да стигна до дъното — оплака се. — Протягах се колкото можах по-надолу. Видях пясъка, но водата ме изтласка нагоре.

— Аз пък дори не се опитах — заяви Бони. — Примирила съм се, че съм твърде ниска. Елена се отдалечи с плуване от водопада, излезе на пясъка и се нагласи до Бони в краката на Стефан. Мат също бе излязъл от водата и стоеше близо до водопада. Вдигна критично глава.

— Скачай с краката надолу, Мередит — подвикна й шеговито. — И без това обичаш да се перчиш.

Мередит застана на ръба на водопада. Вдигна ръка за поздрав, после полетя надолу в съвършен лястовичи скок. Тялото й се изви в грациозна дъга към езерото и изчезна плавно под водата със съвсем лек плясък.

— Тя беше в отбора по плуване — обясни Бони словоохотливо на Стефан. — Вкъщи има цяла полица с ленти и награди.

Стефан кимна разсеяно, докато погледът му обхождаше водата. Със сигурност главата на Мередит щеше да се покаже след секунда. Поне толкова им трябваше на останалите да се появят.

— Вече мога ли да скачам? — извика им Аларик отгоре.

— Не! — изкрещя Елена. Изправи се и двамата със Стефан се спогледаха разтревожено. Мередит беше под водата твърде дълго.

Мередит изплува, плюеща вода. Отметна мократа коса от очите си. Стефан си отдъхна.

— Направих го! — извика тя. — Аз…

Очите й се разшириха и тя започна да пищи, ала виковете й секнаха, когато внезапно бе издърпана под водата от нещо, което те не можеха да видят. Докато мигнат, вече бе изчезнала.

За миг Стефан само се взираше в мястото, където до преди малко беше Мередит, неспособен да помръдне. Твърде бавен, твърде бавен, подигра го вътрешният глас и той си представи лицето на Деймън. Смееше се жестоко и казваше: „Толкова са крехки, Стефан“. Не можеше да види никъде Мередит под бистрата, пенеща се вода. Сякаш внезапно се бе изпарила. Всичко това прелетя през главата на Стефан само за един удар на сърцето, преди да се хвърли във водата.

Не видя нищо. Побелялата вода бълбукаше наоколо, разпръсквайки златист пясък и пяна.

Стефан настойчиво канализира Силата към очите си, изостри зрението си, но успя да различи единствено отделните мехурчета от пяна и миниатюрни зрънца пясък. Къде беше Мередит?

Клокочещата вода се опита да го изтласка към повърхността. Трябваше да се напряга, за да продължи да плува към мътната вода. Протегна се. Нещо докосна пръстите му и той го сграбчи, но се оказаха само хлъзгави водорасли.

Къде беше тя? Времето изтичаше. Хората можеха да издържат без кислород само няколко минути, без да настъпят трайни мозъчни увреждания. Няколко минути в повече бяха фатални, след това нямаше възстановяване.