Фантом

Какво искаше Елена? Сега, след като се замисли, изглеждаше, че Елена искаше невъзможни неща. Да има Стефан за свой верен рицар. Какъвто той, разбира се, винаги щеше да бъде, увери се Стефан, като стисна здраво юмруци.

Но също така искаше да къта спомените за Деймън и да пази тази част от нея, които бяха споделяли двамата, чиста и недостъпна за никого другиго, отделена от всички останали, дори от Стефан.

Освен това тя искаше и нещо повече: да бъде спасител на приятелите си, на града, на света си. Да бъде обичана и да й се възхищават. Да контролира всичко.

И отново да бъде нормално момиче. Е, онзи нормален живот, който бе имала, беше завинаги разрушен, когато тя срещна Стефан, когато той реши да я допусне в своя свят. Знаеше, че вината е изцяло негова, както и за всичко, последвало след това, но не можеше да се разкайва, че тя е с него сега. Толкова много я обичаше, че нямаше място за никакво съжаление. Тя беше центърът на света му, ала в същото време той не беше същото за нея.

Една празнота, пълна само с копнеж, зейна в гърдите му и той се размърда неспокойно на стола си. Не можеше да си спомни кога за последен път се бе чувствал толкова… гадно. Не можеше да избие образа на Кейлеб от главата си, как ги гледа от върха на скалата, все едно проверява дали злото, което се е надявал да им причини, ги е настигнало.

— Още чай, Стефан? — попита госпожа Флауърс меко, прекъсвайки гневните му мисли. Беше се навела над малката масичка с чайника в ръка, а големите й сини очи го наблюдаваха внимателно иззад очилата. Изражението й бе толкова пълно със съчувствие, че той се зачуди дали не чете душата му. Тази възрастна, мъдра жена изглежда винаги долавяше и усещаше много повече неща от всички останали; може би и сега разбираше как се чувства Стефан.

Осъзна, че тя все още очаква любезно отговора му с чайник в ръката и кимна машинално.

— Благодаря, госпожо Флауърс — промърмори и подаде чашата си, която все още бе наполовина пълна с изстиналия чай.

Всъщност не харесваше вкуса на обичайните човешки напитки; отдавна не му бяха приятни, но понякога пиенето им му създаваше усещането, че се вписва в околното общество, че кара останалите да се чувстват по-спокойни в компанията му. Когато не ядеше или не пиеше нищо, усещаше как приятелите на Елена се напрягат, космите на тила им настръхват, като че ли някакъв подсъзнателен глас в тях им напомняше, че той не е като тях, добавяйки това към останалите различия, които не можеше да контролира, и заключавайки, че той не е наред.

Госпожа Флауърс доля чашата му и седна доволно на стола си. Взе плетката си — нещо розово и пухкаво — и се усмихна.

— Толкова е приятно, че всички вие, млади хора, сте се събрали тук — отбеляза. — Такава мила група деца.

Стефан изгледа останалите и се зачуди дали хазяйката на пансиона не е добродушно саркастична.

Аларик и Мередит се бяха върнали от болницата, където раната й бе диагностицирана като средно тежко изкълчване и сестрата я бе превързала. Обикновено толкова спокойно, сега лицето на Мередит бе изопнато, навярно отчасти заради болката и яда, че няколко дни не биваше да се движи.

И отчасти, както подозираше Стефан, заради мястото, на което седеше. Поради някаква причина Аларик й бе помогнал да докуцука до дневната, а след това до дивана, където я бе настанил точно до Селия.

Стефан не се смяташе за експерт по любовните дела — в крайна сметка бе живял стотици години, а се бе влюбвал само два пъти, а любовната му история с Катрин бе истинска катастрофа — но дори той не можеше да не долови напрежението между Мередит и Селия. Не беше сигурен дали Аларик не го осъзнаваше или се преструваше, че не го забелязва, с надеждата, че бурята ще го отмине и нещата ще се уталожат.

Селия се бе преоблякла в елегантна бяла лятна рокля и прелистваше списание „Съдебна антропология“. Изглеждаше хладна и овладяна. Мередит пък напротив, беше необичайно мрачна и напушена, красивите й черти и гладката смугла кожа бяха белязани от умората и болката. Аларик се бе настанил на един стол до дивана.

Селия, пренебрегвайки Мередит, се наведе през нея към Аларик.

— Мисля, че това може да ти се стори интересно — каза му. — Това е статия за зъбната структура в мумифицираните тела, открито на един остров много близо до Унмей но Шима.

Мередит изгледа злобно Селия.

— О, да — промърмори тихо. — Зъби, колко очарователно. — Устните на Селия се стегнаха в плътна линия, но тя не каза нищо.

Аларик взе списанието и смотолеви нещо, че му е много интересно, а Мередит се намръщи.

Стефан също се намръщи. Цялото това напрежение, което клокочеше между Мередит, Селия и Аларик — а сега, след като ги наблюдава известно време, беше сигурен, че Аларик знае точно какво става между двете млади жени и се чувства в еднаква степен поласкан, раздразнен и притеснен — пречеше на Силите на Стефан.