Финансист

По това време с голяма популярност се ползваше бюрото на прочутия детектив Уилям А. Пинкертон. Пинкертън бе израснал в бедност, бе преминал сурова житейска школа и се бе издигнал до върховете на своята професия, която на мнозина се струваше отблъскваща. Но за ония, които поради някакви лични нещастия или неприятности имаха нужда от неговите услуги, най-голямата препоръка за способностите му бяха широко известните му патриотични прояви по време на Гражданската война и заслугите му към Ейбрахам Линкълн. Той или, по-точно, неговите хора бяха охранявали Линкълн през цялото време на неговото бурно президентство. Постепенно Пинкертън бе превърнал бюрото си в голямо предприятие с клонове във Филаделфия, Вашингтон, Ню Йорк и още много други градове. Бътлър беше виждал фирмата на клона във Филаделфия, но не искаше да се обърне за услуги там. След като окончателно реши да предприеме тази стъпка, той сметна, че ще бъде най-добре да отиде в Ню Йорк, където, както му бяха казали, се намирало главното бюро.

Един ден, под предлог, че има работа, нещо, което често му се случваше, той се качи на влака и след близо петчасово пътуване пристигна в Ню Йорк в два часа. В бюрото, което се намираше на Бродуей, той поиска да се види с директора, който се оказа петдесетгодишен, висок, с масивно телосложение мъж, със сиви очи, с посивели коси, с едро, леко подпухнало, но хитро и умно лице, с къси ръце, чиито дебели пръсти барабаняха лениво по писалищната му маса, докато говореше. Беше облечен в тъмнокафяв вълнен костюм, който се стори на Бътлър доста крещящ, а на връзката му беше забодена голяма диамантена карфица във формата на подкова. Старият Бътлър неизменно носеше скромен сив костюм.

— Добър ден — каза Бътлър, когато един служител го въведе при този внушителен човек, чието име беше Мартинсън — Джилбърт Мартинсън, от американо-ирландски произход.

Мартинсън кимна, хвърли бърз поглед към Бътлър и веднага прецени, че срещу себе си има човек със силен характер и навярно с високо обществено положение. Стана и му предложи стол.

— Заповядайте, седнете — каза той, като изучаваше стария ирландец изпод гъстите си рунтави вежди. — С какво мога да ви бъда полезен?

— Вие сте директорът, нали? — попита Бътлър, като го гледаше изпитателно.

— Да, господине — отвърна спокойно Мартинсън. — Това е постът, който заемам тук.

— А този мистър Пинкертън, дето държи бюрото… той не е ли тук сега? — попита предпазливо Бътлър. — Нямам намерение да ви обиждам, но бих искал да поговоря с него лично, ако е възможно.

— Мистър Пинкертън в момента е в Чикаго — отвърна мистър Мартинсън. — Не го очаквам да се върне по-рано от седмица или десет дни. Но вие можете да се доверите колкото на него, толкова и на мен. Аз отговарям за бюрото. Все пак оставям сам да решите.

Бътлър размишляваше напрегнато, преценявайки човека пред себе си.

— Семеен ли сте? — попита той най-неочаквано.

— Да, женен съм — отвърна тържествено Мартинсън. — Имам жена и две деца.

Дългогодишният опит на Мартинсън му подсказа, че сигурно става въпрос за семейни неприятности — със син, с дъщеря, с жена. Такива случаи не бяха редки.

— Бях дошъл тук с намерението да говоря със самия мистър Пинкертън, но щом вие го замествате… — Бътлър замълча.

— Да, аз ръководя бюрото — отвърна Мартинсън. — Повтарям ви, че с мен можете да говорите толкова откровено, колкото и с мистър Пинкертън. Впрочем елате в личния ми кабинет. Там бихме могли да поговорим по-спокойно.

Той тръгна напред и влезе в една съседна стая с два прозореца, които гледаха към Бродуей. В стаята имаше масивна продълговата, гладко полирана кафява маса, четири стола с кожени облегалки и няколко картини, изобразяващи победните за Севера битки в Гражданската война. Бътлър го последва нерешително. Крайно неприятно му беше, че трябва да споделя с чужд човек нещо за Ейлийн. Дори и сега не беше сигурен дали ще го направи. Беше си мислил, че само ще огледа тези хора тук и след това ще реши как да постъпи. Отиде до единия прозорец и погледна надолу към улицата, която буквално беше задръстена от омнибуси и какви ли не други превозни средства. Мистър Мартинсън тихо затвори вратата.

— Е, кажете сега с какво мога да ви бъда полезен, мистър… — Мартинсън замълча. Той си мислеше, че с тази дребна хитрост ще изтръгне от Бътлър истинското му име — обикновено тя действаше безотказно, но този път не даде резултат. Бътлър беше прекалено предпазлив.

— Все още не съм напълно убеден дали трябва да предприема тази стъпка — каза колебливо старият човек. — И сигурно не бих се решил, ако има някаква опасност работата да не бъде свършена както трябва. Искам да открия нещо… държа да узная нещо… но то е от много личен характер… и…

Той замълча, за да премисли как да продължи по-нататък, като гледаше все тъй упорито Мартинсън. Мартинсън разбираше душевното му състояние. Беше се сблъсквал с много подобни случаи.

— Позволете ми още в началото да ви кажа, мистър…

— Сканлън — добави Бътлър непринудено. — И това име ще ви свърши работа, ако изобщо ви е нужно име. Истинското ще премълча засега.