Финансист

И Пейдърсън беше един от тях. Той благоговееше пред богатството и властта. За него Бътлър, Моленхауър и Симпсън бяха всемогъщи хора, а щом бяха всемогъщи, значи винаги бяха прави. За злоупотребите на Каупъруд и Стенър знаеше отдавна. Връзките с разни политически светила му бяха дали възможност да си изясни положението. Името на Републиканската партия според нейните лидери беше опетнено от коварните машинации на Каупъруд. Той бе подтикнал Стенър да се отклони от правия път — и то много повече, отколкото е допустимо за един градски ковчежник. Да, Стенър беше виновен, защото беше направил първата крачка, но Каупъруд беше двойно по-виновен, защото го беше подвел, беше го замаял с хитрите си идеи и го беше тласнал към този гибелен край. Освен всичко друго партията се нуждаеше от изкупителна жертва, а това вече беше предостатъчно за Пейдърсън. Не можеше да си обясни защо след като изборите бяха спечелени и авторитетът на партията явно не беше накърнен, следствието срещу Каупъруд продължаваше да се води с такова настървение, но беше убеден, че лидерите имат някакви основателни причини да искат наказанието му. Беше дочул също оттук-оттам, че Бътлър изпитва лична неприязън към Каупъруд, но никой не знаеше точно защо. Предполагаше се, че Каупъруд го е въвлякъл в някакви неблагоприятни финансови сделки. Така или иначе, всички разбираха, че на това дело се даваше ход, за да се възстанови авторитетът на партията и да се даде добър урок на недобросъвестните. Каупъруд трябваше да бъде наказан толкова строго, колкото и Стенър, за да се даде морален пример на обществото. Стенър щеше да получи най-тежката присъда, полагаща се за престъпление като неговото, за да се изтъкне справедливостта на Републиканската партия и на съда. По-късно Стенър можеше да се надява губернаторът да прояви снизхождение и да намали присъдата му, ако реши и ако лидерите, разбира се, пожелаеха. Обикновените хора наивно си мислеха, че съдиите подобно на девици, затворени в пансион, са толкова откъснати от живота, че не знаят какво се върши зад кулисите на голямата политика. Но те го знаеха, а още по-добре знаеха на кого дължат поста и властта си и на кого трябва да бъдат благодарни.

ГЛАВА XL

Когато Каупъруд, бодър и самоуверен, блестящо играещ ролята на делови човек и опитен финансист, влезе в препълнената съдебна зала заедно с баща си и Стеджър, всички впериха очи в него. Не е възможно, помислиха си повечето от присъстващите, такъв човек да бъде осъден. Сигурно беше виновен, но още по-сигурно беше, че притежава начини и средства да заобиколи закона. Адвокатът му Харпър Стеджър също изглеждаше твърде умен и ловък. Времето беше много студено и двамата мъже бяха облечени с дълги тъмни синьосиви палта, ушити по последна мода. При хубаво време Каупъруд имаше обичай да слага някакво малко цвете в бутониерата си, но този път не беше сложил. Върху връзката му от плътна лилава коприна обаче беше забодена карфица с голям искрящ смарагд. Не носеше никакво друго украшение освен един много тънък ланец. Днес повече от всеки друг път изглеждаше бодър, но сдържан, добродушен, но и самоуверен и дързък.

Още с влизането си той огледа обстановката в съдебната зала, която живо го интересуваше. Точно срещу него се намираше все още празната съдийска трибуна, вдясно от нея — също празната ложа на съдебните заседатели, а срещу тях, от лявата страна на съдията, беше свидетелският стол, на който скоро му предстоеше да седне и да дава показания. Зад свидетелския стол, очаквайки влизането на съда, вече стоеше един дебел съдебен пристав, някой си Джон Спаркхийвър, чието задължение беше да поднася на поредния свидетел овехтялата и омазнена Библия и след като последният я докосне и произнесе клетвата, да каже: „Минете насам!“ В залата вече бяха заели местата си и останалите пристави: един пред вратата, през която се влизаше в ограденото с парапет пространство пред съдийската маса, където бяха местата на подсъдимите и където седяха и пледираха адвокатите и така нататък; друг пристав стоеше на пътеката, която водеше към съвещателната стая, а трети пазеше вратата, през която влизаше публиката. Каупъруд спря погледа си върху Стенър, който беше един от свидетелите и който дотолкова беше завладян от страха за собствената си съдба, че не изпитваше омраза към никого. Всъщност той изобщо не беше от хората, които могат да мразят. Сега, виждайки докъде е стигнал, само съжаляваше, че не се е вслушал в съвета на Каупъруд, но все още вярваше, че след като получи присъдата, Моленхауър и останалите политически лидери ще се застъпят за него пред губернатора. Беше блед и доста отслабнал. Нищо не беше останало от оня червендалест и охранен човек от дните на неговото благоденствие. Носеше нов сив костюм и кафява вратовръзка и беше гладко избръснат. Когато срещна твърдия поглед на Каупъруд, той трепна, сведе очи и потърка глупаво ухото си. Каупъруд му кимна.

— Знаеш ли — каза той на Стеджър, — жал ми е за Джордж. Какъв глупак излезе. Направих за него всичко, каквото можах.