Когато най-сетне приключи с многобройните дребни искания и молби, съдията даде нареждане на секретаря си и той ясно и отчетливо обяви, че започва гледането на делото на град Филаделфия срещу Франк А. Каупъруд. Новият областен прокурор Денис Шанън и Стеджър скочиха на крака. Стеджър и Каупъруд, Шанън и Стробик, който току-що беше влязъл и се явяваше като ищец от името на щат Пенсилвания, седнаха край дългата маса в ограденото с перила пространство пред писалището на съдията. За да изпълни по-скоро една формалност, отколкото по някакви други причини, Стеджър помоли съдията да оттегли обвинението, но предложението му бе отхвърлено.
Набързо бяха определени дванайсетте съдебни заседатели, избрани измежду гражданите, които през текущия месец трябваше да изпълняват това задължение, и на двете страни беше предоставена възможността да направят евентуален отвод. В тази инстанция на съда съставът на съдебните заседатели се определяше по съвсем прост начин. Секретарят, който приличаше на китайски мандарин, написваше на отделни листчета имената на кандидатите за съдебни заседатели през месеца (в случая те бяха около петдесет), пускаше листчетата в една цилиндрична кутия, завъртваше я няколко пъти и изваждаше първото, попаднало в ръката му, като по този начин изтъкваше случайността на избора и определяше кой ще бъде съдебен заседател номер едно. Това се правеше дванайсет пъти и след изтеглянето на всяко листче кандидатът се поканваше да заеме мястото си в ложата на съдебните заседатели.
Каупъруд наблюдаваше с голям интерес тази процедура. Всъщност сега нищо друго не го занимаваше толкова, колкото ония, които щяха да го съдят. Всичко се извършваше твърде бързо наистина и той не можеше да прецени точно хората, но остана с беглото впечатление, че мнозинството са от средните слоеве на обществото. Направи му впечатление един от тях — попрегърбен, шейсет и пет годишен, с прошарена коса и брада, с рунтави вежди и бледо лице. Стори му се добронамерен човек с богат житейски опит, който при дадени обстоятелства и при достатъчно убедителни доводи би могъл да застане на негова страна. Друг обаче още в първия миг му стана неприятен — някакъв търговец, дребен, с остър нос и остра брадичка.
— Надявам се този човек да не влезе в състава на съдебните заседатели — прошепна той на Стеджър.
— Няма да влезе, разбира се — отвърна Стеджър. — Ще му направя отвод. При такъв вид дело и ние, и обвинението имаме право да направим отвод на петнайсет кандидати, без да излагаме съображенията си.
Когато местата в ложата на съдебните заседатели най-сетне се попълниха, секретарят поднесе на защитника и на прокурора дъсчицата, върху която бяха закачени листчетата с имената на дванайсетте кандидати по реда на избирането им: на първия ред — първи, втори и трети, на втория — четвърти, пети и шести, и така нататък. Тъй като прокурорът имаше право пръв да прегледа списъка и евентуално да направи отводи, Шанън стана, взе дъсчицата и започна да разпитва избраните за професиите им, какво знаят предварително за делото и дали нямат някакво предубеждение към обвиняемия.
Задачата на Стеджър и Шанън беше да подберат хора, конто разбират малко от финанси и биха могли да вникнат в същността на това сложно дело: Стеджър естествено се стремеше да не допусне кандидати, склонни да проявят неприязън към Каупъруд заради това, че се е опитал съвсем логично да избегне една финансова буря, а Шанън имаше предпочитания към ония от тях, които биха порицали средствата за защита, използвани от Каупъруд, ако те будеха и най-малко подозрение, че се свеждат до измама, злоупотреба и нечестни спекулации. Шанън и Стеджър бързо разбраха, че съставът на съдебните заседатели се състои само от „дребни риби“, които мрежите на съда са измъкнали за случая на повърхността от градския океан. Това бяха преди всичко управители, служители, търговци, редактори, инженери, архитекти, кожари, бакали, търговски пътници, журналисти и други граждани с подобни професии, чийто жизнен опит ги правеше подходящи за изпълнението на такива задължения. Нямаше изтъкнати личности, но за сметка на това мнозина от призованите притежаваха онова ценно качество, което се нарича здрав разум.