Финансист

Любопитство будеше и слабият, сух като херинга съдия Уилбър Пейдърсън, който се беше занимавал със случая още по време на следствието и беше определил датата на делото именно за тази съдебна сесия, след като съдебните заседатели бяха гласували Каупъруд да бъде предаден на съд. Той привличаше вниманието дори само с обстоятелството, че беше необикновено мършав и блед. От формална гледна точка Пейдърсън беше добър юрист, беше изучил тънкостите на съдопроизводството, но не познаваше живота, не беше способен да вникне в оная дълбока съкровена същност на нещата, която стои над всички писани закони и понякога ги опровергава напълно, а това може да бъде почувствувано и разбрано само от истински мъдрия съдия. Всеки, който би погледнал мършавата фигура на този педант, неговите прошарени къдрави коси, синьо-сивите му изпъкнали безизразни очи, правилното, но неодухотворено лице, веднага би разбрал, че има пред себе си човек, лишен от каквото и да било въображение. Но ако кажеше това на съдията, той не би му повярвал, нещо повече — би му наложил глоба за оскърбление на съда. Чрез умело използване на всяка, дори най-малката възможност и на всяко незначително предимство, чрез робско подчинение на повелите на Републиканската партия, чрез угодническо изпълнение на желанията на истински могъщите на тоя свят той се бе издигнал до сегашното си положение. Но какъв успех беше това! Годишната му заплата едва достигаше шест хиляди долара, а скромната му известност не се простираше извън ограничения кръг на местните адвокати и съдии. Голямо удоволствие му доставяше обаче да среща всеки ден името си, цитирано във връзка с обичайните му служебни задължения или с издаването на някаква присъда. Въобразяваше си, че това го прави забележителна личност за обществото. „Вижте ме, аз не съм като другите хора!“ — казваше си често със задоволство той. Чувствуваше се особено поласкан, когато му се случеше да гледа някое по-важно дело, и тогава, седнал на съдийския си стол като на трон пред тъжители и адвокати, той се изпълваше с огромно самочувствие. От време на време някои по-сложни житейски обстоятелства затрудняваха ограничения му ум, но и в тези случаи Пейдърсън намираше опора в буквата на закона. Имаше възможност също така да се рови из архивите, за да открие съответстващи прецеденти и да види как са ги решавали умните хора. Освен това адвокатите са такива хитреци, че винаги успяват да подхвърлят на съдията необходимите благоприятни или неблагоприятни формулировки в закона.

— Ваше Благородие, в допълнения и подобрен трийсет и втори том със съдебни решения на щата Масачузетс, страница еди-коя си, ред еди-кой си от делото Аръндъл срещу Банърман, е казано… и така нататък и така нататък. Такива реплики често можеха да се чуят в съдебните зали и тогава на съдията не му оставаше да умува кой знае колко. Светостта на закона се издигаше като знаме, а това издигаше и неговия авторитет.

Пейдърсън, както беше казал Стеджър, не можеше да бъде наречен несправедлив съдия. Но той беше получил поста си от партията, беше убеден републиканец, беше задължен на властващите в момента партийни ръководители за продължителното си стоене на съдийска длъжност и затова ревностно служеше на интересите на партията и на личните интереси на своите господари. Мнозинството от хората не се стремят да се вглеждат по-дълбоко в онова, което се нарича съвест, а когато решат да го направят, в повечето случаи не им достига умение да разплетат заплетените нишки на етиката и морала. Те вярват, понякога дори чистосърдечно в онова, което им внушават общественото мнение и интересите на едрия капитал. Неслучайно е измислено понятието „верен на тръста съдия“. А такива има много.