Финансист

— Скъпа — заговори той бързо, като видя замъглените й очи, — не ме разбра. Искам да постъпиш така, както желаеш. Решила си се на тази стъпка, за да бъдеш с мен. Добре, направи я. Забрави това, което казах. Аз само си помислих, че бягството ти може да влоши положението и на двама ни, но всъщност не съм сигурен. Ти разчиташ на обичта на баща си и смяташ, че като напуснеш дома си, той ще отстъпи. Добре, опитан. И двамата обаче трябва да бъдем много внимателни, наистина много внимателни. Работата и без това вече е достатъчно сериозна. Ако напуснеш дома си и баща ти ме обвини, че съм те похитил, като разкрие всичко пред обществото, и за двама ни ще стане много лошо, особено за мен. Само това обвинение стига, за да ме осъдят. И тогава какво? Затова трябва да се срещаме по-рядко — само тогава, когато не можем повече да издържим да не се видим. Ако бяхме проявили благоразумие и бяхме прекратили срещите си, когато баща ти получи онова писмо, нямаше да стигнем дотук. Но след всичко, което се случи, сме длъжни да бъдем особено предпазливи, нали разбираш? Премисли пак и постъпи, както намериш за добре, а после ми пиши — каквото и да направиш, аз ще го приема, чуваш ли? — Той я притисна към себе си и я целуна. — Нямаш никакви пари, нали? — попита я Франк.

Макар да беше дълбоко развълнувана от неговите думи, Ейлийн в миг премисли всичко отново и реши, че избраният от нея път е най-правилен. Баща й я обичаше много. Той не би нападнал Каупъруд открито заради нея, защото по този начин би я злепоставил пред обществото. Най-вероятно е, убеждаваше тя Франк, баща й да започне да я умолява да се прибере у дома и Франк, слушайки я, накрая отстъпи. Какъв смисъл имаше да спори? Тя никога нямаше да се отдели от него.

Той бръкна в джоба си и за първи път, откакто познаваше Ейлийн, извади пачка банкноти.

— Вземи тези двеста долара, скъпа — каза той, — надявам се да ти стигнат, докато те видя отново или получа вест от теб. Ще се постарая да имаш всичко, което ти е необходимо. И недей повече да мислиш, че не те обичам. Знаеш, че не е така. Обичам те, обичам те безумно!

Ейлийн не искаше да приеме парите, каза, че не й трябват толкова много, че изобщо не й трябват, че има у дома си, но той настоя, защото знаеше, че тя ще има нужда от средства.

— Не възразявай, скъпа — каза той, — познавам твоите нужди.

Ейлийн толкова беше привикнала да получава от време на време големи суми от баща си или от майка си, че не отдаде особено значение на случая. Обичаха се с Франк и между тях всичко беше естествено. Настроението й се подобри, двамата заговориха за писмата — по какъв начин да си ги разменят — и стигнаха до заключението, че най-сигурно ще е да използват посредничеството на доверен човек. И когато се разделиха, Ейлийн, която беше стигнала до пълно отчаяние от колебливото поведение на Франк, се почувствува отново окрилена. Уверена, че той я обича, тя си тръгна сияеща. Имаше зад гърба си Франк и можеше да даде добър урок на баща си.

Каупъруд я проследи с очи и поклати глава. Тя ставаше за него допълнително бреме, но в никакъв случай не можеше да се откаже от нея. Как да разкъса булото на тази любовна илюзия и да я направи нещастна, когато толкова я обичаше? Не. Нямаше друг път освен този, по който вече беше поел. В края на краищата, мислеше си той, възможно е нещата да не се развият така зле. Дори да насочеше отново по следите му своите детективи, Бътлър щеше да открие, че дъщеря му не е избягала при него. Ако в даден момент се наложеше да прояви благоразумие, за да избегне една опасна развръзка, би могъл тайно да съобщи на семейство Бътлър къде се намира Ейлийн. Така щеше да им покаже, че няма нищо общо с бягството й, а те щяха да я склонят да се прибере. Кой знае дали нямаше да излезе и нещо добро от цялата тази история. Накрая реши, че ще мисли как да се справя с неприятностите, след като те възникнат. Франк бързо се отправи към кантората си, а Ейлийн се прибра в къщи, готова да приведе в изпълнение своя план. Баща й й беше дал известен срок, за да размисли, може би щеше и да го продължи, но тя нямаше да чака. След като досега е било изпълнявано всяко нейно желание, Ейлийн не виждаше защо и този път да не постъпи така, както й се иска. Наближаваше пет часът. Щеше да изчака да стане седем и всички членове на семейството да се съберат на масата за вечеря, за да се измъкне.