Финансист

При трудното положение, в което бе изпаднала, Ейлийн естествено си спомни за дома на семейство Калиган. Ако баща й продължеше да бъде все така настойчив и й се наложеше да напусне за известно време дома си, можеше да отиде при двете жени. Те щяха да я приемат, без да й задават въпроси. Останалите членове на семейство Бътлър ги познаваха слабо и едва ли биха се сетили, че е отишла у тях. Тя спокойно можеше да се укрива на Чери Стрийт в продължение на седмици, без някой да я види и чуе. Благоприятно беше и обстоятелството, че нито Мами и мисис Калиган, нито някой от семейство Бътлър можеха да допуснат, че Ейлийн е способна на непристойна постъпка. Ето защо евентуалното й бягство, ако то се осъществеше, щеше да бъде изтълкувано като проява на присъщата й разглезеност и вироглавство.

Всъщност близките на Ейлийн се нуждаеха от нея много повече, отколкото тя от тях. С лъчезарността си тя поддържаше доброто настроение в дома и ако го напуснеше, щеше да остави след себе си празнота, която трудно можеше да бъде запълнена.

За стария Бътлър например Ейлийн беше малката му дъщеричка, която пред очите му се бе превърнала в необикновено красива млада жена. Помнеше я, когато тя ходеше на училище, помнеше пребиваването й в пансиона, помнеше времето, когато се учеше да свири на пиано — едно върховно според него постижение. Бе наблюдавал как се променя поведението й, как тя опознава все повече живота и как нараства самочувствието й и това му правеше силно впечатление. Намираше преценките й за умни и точни и високо ги ценеше. Тя разбираше от литература и изкуство много повече от Оуен и Калъм, а и обноските й бяха безупречни. Гледаше я с възторг, когато тя идваше и сядаше на масата за закуска, за обяд или за вечеря. Ейлийн беше негово творение и той се гордееше с това. Не беше жалил пари, за да бъде тя винаги изискана. Нямаше да бъде по-малко щедър и занапред. И не биваше да допуска някакъв самонадеян новозабогатял негодник да съсипе живота й. Той възнамеряваше да я осигури с голямо наследство, но завещанието да бъде оформено така, че бъдещият й съпруг да не може да я ощети. „Ах, каква очарователна дама!“ — беше една от любимите му закачки. Или пък: „Колко сме красиви тази вечер!“ На масата тя почти винаги сядаше до него и го глезеше с грижите си, а това му доставяше безкрайно удоволствие. Всъщност той й беше определил това място още когато тя беше съвсем малка.

Майка й също беше силно привързана към нея, а Калъм и Оуен я обграждаха с най-нежна братска обич. А Ейлийн — поне досега — се бе отплащала с красотата и жизнерадостта си и цялото семейство го съзнаваше. Отсъстваше ли за ден-два, в къщата настъпваше униние и дори храната сякаш ставаше безвкусна. А щом се върнеше, с нея се връщаха и радостта, и щастието.

Ейлийн много добре знаеше това. И сега, когато кроеше планове да напусне дома си и да заживее самостоятелно, за да избегне едно пътуване, което упорито й натрапваха, смелостта й нарастваше, защото тя съзнаваше собственото си значение за семейството. Премисляйки всичко, което й бе казал баща й, тя реши да действува незабавно. На следващата сутрин, след като тон излезе, тя се облече с намерението да намине към семейство Калиган по пладне, когато Мами се връщаше за обяд. Смяташе да им каже — така, между другото — какво е намислила и ако те нямаха нищо против, щеше да се настани у тях. Понякога се питаше защо Каупъруд при тежкото положение, в което бе изпаднал, не й предложеше да заминат за някое далечно неизвестно място. И в същото време разбираше, че той по-добре знае какво трябва да прави. Нарастващите му неприятности обаче я потискаха все повече.

Когато Ейлийн пристигна, мисис Калиган беше сама и много й се зарадва. Побъбриха за едно-друго, но на Ейлийн не й идваше на ум как да подхване разговор за онова, което я беше довело, и тя седна пред пианото и засвири една тъжна мелодия.

— Прекрасно свириш, Ейлийн — каза мисис Калиган, която беше доста сантиментална. — Обичам да те слушам. Жалко, че не ни посещаваш по-често. Всъщност не си идвала отдавна.

— О, толкова бях заета, мисис Калиган — отвърна Ейлийн. — Имах прекалено много задължения тази есен и затова не можех да идвам. Нашите настояваха да замина за Европа, но аз отказах. Ах, боже мой! — въздъхна тя и продължи още по-прочувствено да изпълнява тъжната и романтична мелодия.

Вратата се отвори и влезе Мами. Грозноватото й лице просветна, когато тя видя Ейлийн.

— О, Ейлийн Бътлър! — възкликна тя. — Как се сети за нас? Къде беше толкова време?

Ейлийн стана и двете се разцелуваха.

— Бях много заета, Мами. Тъкмо това казвах на майка ти. А ти как си? Как върви работата ти?

Мами веднага започна да разказва за някои неприятности в училището, които я притесняваха — класовете нараствали непрекъснато, работата ставала все повече и повече.

Докато мисис Калиган нареждаше масата за обяд, Мами отиде в стаята си и Ейлийн я последва. Мами застана пред огледалото и взе да приглажда косата си, а Ейлийн замислено се загледа в нея.

— Какво ти е днес, Ейлийн? — попита Мами. — Изглеждаш така…