Финансист

За първи път в живота си Франк изпитваше чувството, че всичко около него е част от някакъв сън. Нима това бе той, същият онзи Франк Каупъруд, който само до преди два месеца беше толкова богат, преуспяващ и самоуверен? Нима сега беше едва пети или шести декември (беше минало полунощ)? Защо съдебните заседатели се бяха съвещавали толкова дълго? Какво означаваше това? Ето ги най-сетне тук, прави, вперили тържествено погледи напред. Ето го и съдията Пейдърсън, който се изкачва по стъпалата към подиума си. Колко странно и някак смешно изглежда сега къдравата му коса! Застаналият до него пристав почуква, за да въдвори ред. Съдията не гледа към Каупъруд — не е прието, — а към съдебните заседатели, които на свой ред поглеждат към него. Когато секретарят произнася думите: „Господа съдебни заседатели, стигнахте ли до единодушно решение?“, старши съдебният заседател отговаря: „Да.“

— За виновен или за невинен признавате подсъдимия?

— Признаваме го за виновен по всички параграфи на обвинителния акт.

Как са могли да стигнат до такова решение? Нима, защото беше взел чека за шейсет хиляди долара, на които според тях не е имал право? Но всъщност той имаше право на тези пари. Боже мой, та какво представляват някакви си шейсет хиляди долара в сравнение с огромните суми, с които бяха спекулирали той и Джордж У. Стенър? Нищо, една дреболия. Но ето че този жалък, нищожен чек неочаквано беше придобил огромно значение, беше породил непримирима враждебност към него, беше се превърнал в каменна стена, в затворнически зид, който му преграждаше пътя към по-нататъшно преуспяване. Невероятно! Каупъруд огледа съдебната зала. Колко голяма, колко гола и студена беше тя! И все пак той си оставаше Франк А. Каупъруд! Защо ще допуска да го тревожат такива болезнени мисли? Неговата борба за запазване на свободата и за възстановяване на правата му все още не беше завършила. Господи, та тя едва сега започваше! След пет дни отново ще го пуснат под гаранция. Стеджър ще подаде молба за отменяне на решението и тогава той ще има на разположение цели два месеца, за да продължи тази борба. Все още не е повален. Ще извоюва свободата си. Съдебните заседатели грешат. По-висшата инстанция ще потвърди това и сигурно ще отмени тяхното решение. Обърна се към Стеджър, който в този момент увещаваше секретаря да попита всеки от съдебните заседатели поотделно дали е съгласен с решението, надявайки се някой от тях да каже, че е бил повлиян и е гласувал против волята си.

— Поддържате ли взетото решение? — чу Франк въпроса, зададен от секретаря на Филип Молтри, съдебен заседател номер едно.

— Да — отвърна тържествено достойният гражданин.

— Потвърждавате ли взетото решение? — секретарят посочи Саймън Гласбърг.

— Да, сър.

— Потвърждавате ли взетото решение? — посочи той Флечър Нортън.

— Да.

Така бяха попитани всички подред и всички отговориха ясно и категорично за съжаление на Стеджър, който все пак се надяваше някой от тях да промени мнението си. Съдията благодари на съдебните заседатели и добави, че тъй като делото им е отнело много време, ще бъдат свободни до края на текущата сесия. Сега оставаше само Стеджър да убеди съдията Пейдърсън да отложи произнасянето на присъдата, докато от Върховния щатски съд не се получи отговор на молбата за преразглеждане на делото.

Съдията наблюдаваше с подчертано любопитство Каупъруд, докато Стеджър излагаше в съответната форма молбата си. Тъй като делото беше много важно, а Пейдърсън не изключваше възможността Върховният съд да вземе решение за преразглеждането му, той уважи искането на адвоката. И Каупъруд се отправи в този късен час, придружен от помощник шерифа, към областния затвор, където трябваше да престои поне пет дни, а може би и повече.