Финансист

Затворът „Мойаменсинг“ — така беше известен на местните хора — се намираше на Десета улица и Рийд Стрийт и беше една доста приятна сграда ат архитектурна гледна точка. В централната триетажна част, увенчана със зъбчат корниз и с висока колкото една трета от сградата зъбчата кула, се намираха канцеларията, жилището на шерифа и ред други помещения с различно предназначение; от двете страни на тази централна част се простираха двуетажни крила, завършващи с по две зъбчати кулички — създаваше се впечатление за средновекен замък, което напълно покриваше американските представи за затвор. Сградата; чиято централна част беше висока близо единайсет метра, а двете й крила — около осем, беше отдръпната на трийсет метра от улицата; като продължение на крилата един шестметров каменен зид ограждаше целия квартал. Човек имаше чувството, че се намира по-скоро пред приятна жилищна постройка, отколкото пред затвор, защото фасадата на централната част беше прорязана от високи прозорци, които на горните два етажа бяха закрити с пердета. Дясното крило, гледано откъм улицата — така да се каже същинският затвор, — бе предназначено за затворници, излежаващи краткотрайни присъди по силата на някакви юридически разпоредби, а в лявото затваряха ония, срещу които се водеше следствие. Сипещият се в тъмната нощ сняг придаваше на сградата от гладък бял камък с мъждукащи тук-там из нея светлинки тайнствен, нереален, призрачен вид.

В тази студена и ветровита нощ — вятърът вдигаше снега от земята и образуваше причудливи вихрушки — Каупъруд се отправи към затвора, придружен от баща си, Стеджър и помощник-шерифа Еди Зандърс, който бе определен да дежури в съда по време на тази сесия. Зандърс беше дребен, мургав човек с гъсти четинести мустаци и хитър, по неинтелигентен поглед. Имаше две главни грижи — да поддържа достойнството на своя твърде важен според него пост и да припечелва, ако може, по някой и друг допълнителен цент. Познанията му не излизаха извън рамките на служебните му задължения, които се свеждаха до това да придружава затворниците от съда до затвора и обратно и да внимава някой да не избяга. Той се отнасяше дружелюбно към определена категория затворници, тоест към богатите, защото отдавна бе разбрал, че това дружелюбие се възнаграждава. И сега дори подхвърли любезно няколко забележки: че е доста студено, че затворът не е далеч и могат да отидат пеш дотам и че по всяка вероятност шерифът Джаспърс още не си е легнал, но и да си е легнал, ще го събудят. Каупъруд почти не го слушаше. Мислеше за майка си, за жена си и за Ейлийн.

Когато стигнаха до затвора, бяха въведени в централната част, тъй като там се намираше канцеларията на шерифа Адлей Джаспърс. Джаспърс беше избран наскоро на този пост и си даваше вид, че спазва строго служебните правила, но всъщност често си затваряше очите. В политическите кръгове се знаеше, че за да подсили мършавата си заплата, той предоставяше под наем самостоятелни стаи и даваше специални привилегии на ония затворници, които можеха да платят за това. И други шерифи преди него го бяха правили. Когато Джаспърс зае длъжността, неколцина затворници вече се ползваха от такива привилегии и не беше в негов интерес да променя нещата. Стаите, които даваше на „подходящи хора“, както сам се изразяваше, се намираха в централната част на затвора, където беше и неговото жилище. Те бяха без решетки и съвсем не приличаха на килии. Нямаше опасност някой да избяга, защото пред вратата на канцеларията винаги стоеше един пазач, натоварен „да държи под око наемателите“. Настанените в тези стаи затворници в много отношения бяха почти свободни хора. Можеха да получават храната си в стаята. Можеха да четат, да играят карти, да приемат гости; ако някой имаше любим музикален инструмент и желаеше да свири, това удоволствие не му се отказваше. Длъжни бяха обаче да спазват едно-единствено правило — ако някой от тях беше известна личност и го посетяха журналисти, трябваше да бъде отвеждан долу, в общата стая за посетители, за да не се разбере, че не го държат в килия, както е редно.

Каупъруд предварително беше научил всички тези неща от Стеджър и все пак, когато прекрачи прага на затвора, го обзе особено чувство на безпомощност и безнадеждност. Той и придружаващите го бяха въведени в малка слабо осветена от едва мъждееща газова лампа канцелария вляво от входа, обзаведена само с писалище и стол. Пълничкият и червендалест шериф Джаспърс ги посрещна и ги поздрави доста любезно. Зандърс беше освободен и побърза да си тръгне.

— Противна нощ, нали? — забеляза Джаспърс, като увеличи пламъка на лампата и се приготви да извърши процедурата по регистрирането на затворника.

Стеджър се надвеси над писалището на шерифа и проведе кратък поверителен разговор с него, след който лицето на Джаспърс просия.

— О, разбира се, разбира се! Ще имам предвид, мистър Стеджър, бъдете спокоен! Разбира се!