Финансист

Ейлийн събра бижутата си, малко бельо, две-три рокли, които смяташе, че ще са й необходими, и още някои дреболии и ги натъпка в най-големия си куфар. Сети се, че трябва да прибави обувки и чорапи. Накрая обаче нещата станаха толкова много, че въпреки усилията си не можа да смести всичко в куфара. Налагаше се например да носи отделно най-хубавата си шапка, на която особено държеше. Направи един вързоп, който не стана много приличен, но все пак реши да го вземе. Разрови чекмеджето, в което държеше парите и скъпоценностите си, извади триста и петдесетте долара и ги сложи в портмонето си. Не бяха много, но Каупъруд щеше да й помогне. Ако той нямаше възможност да поеме грижата за нея и баща й не отстъпеше, щеше да й се наложи да работи нещо. Ейлийн не знаеше колко безмилостно се отнасяха хората към ония, които не са приучени да се трудят, а и не са осигурени материално. Тя изобщо не подозираше колко жесток е животът. И тъй на 10 декември, тананикайки, за да заблуди близките си, Ейлийн изчака баща й да слезе долу за вечеря, след това се надвеси над перилата на стълбата, за да се увери, че Оуен, Калъм, Нора и майка й са седнали вече на масата и че прислужничката им Кати не е някъде наблизо, влезе в кабинета на баща си, измъкна от дрехата си едно писмо, остави го на писалището и си излезе. На плика беше написано „За татко“, а текстът гласеше:

„Скъпи татко, не мога да изпълня искането ти. Уверих се, че твърде много обичам мистър Каупъруд, и затова си отивам. Не ме търси там. Няма да ме намериш, където очакваш. Аз няма да отида при него. Ще се опитам да се справя сама за известно време, докато той пожелае и може да се ожени за мен. Безкрайно съжалявам, но не мога да направя това, което искаш. Никога няма да ти простя за начина, по който се отнесе към мен. Кажи от мое име «сбогом» на мама, Нора и момчетата.

Ейлийн.“

За да бъде сигурна, че баща й ще намери писмото, Ейлийн взе очилата му с дебели рамки, които той използваше за четене, и ги постави отгоре. За миг изпита някакво странно, ново за нея чувство, сякаш бе откраднала нещо. Дори я прониза болка при мисълта, че се проявява като неблагодарница. Може би постъпваше погрешно? Баща й винаги е бил толкова добър към нея. Майка й щеше да го преживее тежко. Нора щеше да страда, Калъм и Оуен също. Но те не я разбираха. А баща й я беше обидил с отношението си към нея. Би могъл да вникне по-дълбоко в нещата. Но как да го направи, след като бе толкова стар и така обременен от религиозни норми и традиционни схващания. Може би никога няма да й позволи да се върне обратно. Е, добре, ще се справи някак и сама. Ще му го докаже. Ако се наложи, би могла да си намери място като учителка в някое училище или да дава уроци по музика и да остане да живее по-продължително у семейство Калиган.

Тя се спусна крадешком по стълбите, излезе в преддверието, отвори външната врата и огледа улицата. Лампите вече блещукаха в падналия мрак, духаше хладен вятър. Куфарът й беше тежък, но тя беше издръжлива. Измина бързо двайсетината метра до ъгъла и сви на юг. Пристъпваше нервно, беше неспокойна, защото това преживяване беше ново за нея, изглеждаше й недостойно и толкова различно от всичко, с което беше свикнала досега. На един ъгъл остави най-сетне куфара на земята, за да си почине. Зърна едно момче, което се зададе, подсвирквайки си, и го повика:

— Момче! Ей, момче!

То се приближи и я изгледа с любопитство.

— Искаш ли да спечелиш малко пари?

— Да, госпожо — отвърна учтиво момчето и накриви мръсния си каскет над едното ухо.

— Тогава вземи да носиш този куфар вместо мене! — каза Ейлийн.

Момчето вдигна куфара и тръгна напред.

Най-сетне пристигна в къщата на семейство Калиган и сред възклицания и възторзи бе настанена в новия си дом. Щом се почувствува на сигурно място, напрегнатите й нерви се отпуснаха и тя се зае спокойно и старателно да подрежда тоалетните си принадлежности и дрехите си. Обстоятелството, че Катлин, прислужницата, която се грижеше за нея, за майка й и за Нора, нямаше повече да й помага, беше неприятно, но не и непоносимо. Тя изобщо не мислеше, че се е разделила завинаги с удобния си начин на живот, и се постара да създаде около себе си уют. Мами Калиган и майка й я гледаха с обожание като предани робини и запълваха отчасти атмосферата, с която бе свикнала и която обичаше.

ГЛАВА XLVI