Финансист

Значи Ейлийн си бе отишла? Старият човек се взираше в думите, сякаш бяха изписани с огън. Тя заявяваше, че не отива при Каупъруд. Не е изключено обаче той да е решил да избяга от Филаделфия и да я е отвел със себе си. Това би било последната капка. Краят. Да примами Ейлийн да напусне дома си! Но къде е отишла и какво ще стане с нея? Все пак малко вероятно беше Каупъруд да я подтикне към такава стъпка точно сега. Би било твърде опасно за него — да опетни името не само на семейство Бътлър, но и собственото си семейство. Вестниците веднага ще надушат всичко. Бътлър чу някакъв шум, стана и смачка листа в ръката си. На вратата се появи жена му. Той се овладя и бързо пъхна писмото в джоба си.

— Ейлийн не е в стаята си — каза тя озадачена. — Не ти ли е споменавала, че смята да излиза?

— Не — отвърна искрено той, питайки се кога ли ще му се наложи да каже истината на жена си.

— Много странно! — забеляза с недоумение мисис Бътлър. — Навярно е излязла да купи нещо. Но защо не се е обадила на никого?

Бътлър не се издаде. Не се осмели.

— Ще се върне — каза той по-скоро, за да печели време. Мъчително му беше да се преструва. Мисис Бътлър излезе и той затвори вратата. После извади писмото и отново го прочете. Ейлийн трябва да е полудяла! Да предприеме такава безсмислена, безумна, безчовечна постъпка! Къде може да е отишла, ако не при Каупъруд? Скандалът около нея отдавна назряваше и сега вече сигурно щеше да се разрази. Оставаше му само едно — да отиде при Каупъруд, ако все още е във Филаделфия. Той сигурно знае къде е Ейлийн. Да, ще отиде при него. Ще го предумва, ще го заплашва и ако се наложи, дори ще го убие. Ейлийн трябва да се върне в дома си. Няма да я принуждава повече да отива в Европа, но тя е длъжна да се върне в къщи и да се държи прилично, докато стане възможно Каупъруд да я направи своя законна жена. Единствено на това можеше да се надява вече Бътлър. Тя трябва да чака и един ден той навярно щеше най-сетне да се примири с нейното злополучно решение. Каква печална участ! Бягството й щеше да убие майка й, щеше да опозори сестра й. Бътлър стана, взе шапката си, облече палтото си и излезе.

Когато пристигна в дома на Каупъруд, го въведоха в приемната. Каупъруд беше горе в кабинета си, където преглеждаше някакви книжа. Щом му оповестиха, че Бътлър е дошъл, веднага се запъти към приемната. Прие съобщението с присъщото му хладнокръвие. Ето че Бътлър бе дошъл! Това, разбира се, означаваше, че Ейлийн е избягала. Сега щеше да започне борбата и щеше да победи оня, който е по-силен духом. Беше убеден, че по-силният е той — и по ум, и по вещина, и във всяко друго отношение. Тази самоувереност, заложена у него по рождение, го правеше твърд като стомана. Спомни си, че бе предупредил жена си и баща си — когато се разбра, че политическите лидери, в това число и Бътлър, се опитват да го превърнат в изкупителна жертва — да не гледат на Бътлър като на заклет враг и да продължават да се държат учтиво с него. Сега му се искаше да се помирят, ако е възможно, да си поговорят спокойно и приятелски за всичко, което ги засяга. И да уредят въпроса с Ейлийн веднъж завинаги. Това си мислеше той, докато слизаше при Бътлър.

Като разбра, че Каупъруд си е в къщи и ще го приеме, старият човек реши, че трябва да разговаря с финансиста колкото е възможно по-кратко, но да постигне целта си. Той едва доловимо трепна, когато чу стъпките на Каупъруд — леки и енергични както винаги.

— Добър вечер, мистър Бътлър — каза приветливо Каупъруд и му подаде ръка. — С какво мога да ви бъда полезен?

— Първо си отдръпнете ръката — каза мрачно Бътлър. — Не ми е нужна. Нужна ми е дъщеря ми. За нея съм дошъл да разговарям с вас и искам ясни отговори. Къде е тя?

— За Ейлийн ли питате? — Каупъруд отправи към него спокоен, любопитен, непроницаем поглед. Бе задал въпроса само за да спечели време да размисли. — Какво бих могъл да ви кажа за нея?

— Можете да ми кажете къде е, в това съм сигурен. И можете да я накарате да се върне в дома си, където й е мястото. Зла участ ви доведе в моя дом, но сега не съм дошъл тук да си разменям остри думи с вас. Ще ми кажете къде е дъщеря ми и занапред ще я оставите на мира, иначе… — Старият човек стисна юмруците си като менгемета и се задъха от едва сдържан гняв. — Ако сте разумен, не ме изкарвайте от търпение, човече! — добави след малко той, като си възвърна донякъде самообладанието. — Не искам да водя разговор с вас. Искам дъщеря си.

— Изслушайте ме, мистър Бътлър — тихо и спокойно каза Каупъруд, като се наслаждаваше на положението, защото невъздържаността на стария човек само подчертаваше собственото му превъзходство. — Ще бъда напълно откровен с вас, ако позволите. Възможно е да знам къде е дъщеря ви, възможно е и да не знам. Може да поискам да ви кажа, а може и да не поискам. Не съм сигурен дали самата тя би желала да ви кажа. Но ако смятате да се държите с мен по този неучтив начин, по-добре е да не продължаваме разговора. Постъпете според волята си. Не бихте ли дошли горе в моя кабинет? Там ще ни бъде по-спокойно.