Каупъруд, който наблюдаваше от мястото си шерифа, веднага разбра за какво става дума. Той вече си беше възвърнал напълно самообладанието и способността за трезва преценка. Това значи е затворът, а този жалък дебелак е шерифът, под чийто надзор ще се намира. Добре! Все някак ще се нагоди. Помисли си дали ще го претърсят — нали затворниците обикновено ги претърсват. Скоро обаче се убеди, че с него няма да постъпят така.
— Готово, мистър Каупъруд — каза Джаспърс и стана. — Надявам се, че ще успея да ви настаня сравнително добре. Както знаете, тук не е хотел — той се изкиска на шегата си, — но все пак ще ви създам някои удобства. Джон! — извика Джаспърс и от съседната стая, триейки очите си, се появи съненият му помощник. — Тук ли е ключът на номер шест?
— Да, сър.
— Дай ми го!
Джон изчезна и след малко се върна, а междувременно Стеджър обясни на Каупъруд, че могат да му бъдат донасяни дрехи и всичко друго, каквото поиска. Той самият щял да намине на следващата сутрин, за да обсъдят някои неща, а можел да го посети всеки от близките му, с когото пожелаел да се види. Каупъруд побърза да каже на баща си, че предпочита посещенията да бъдат колкото е възможно по-малко. Джоузеф и Едуард можели да дойдат и да му донесат куфарче с бельо и каквото друго трябва, но настоявал останалите членове на семейството да почакат, докато излезе на свобода или пък остане да излежава присъдата си. Помисли да напише бележка на Ейлийн, за да я предупреди да не предприема нищо, но шерифът му даде знак и той спокойно го последва. Придружен от баща си и Стеджър, Каупъруд се качи в определената за него стая.
Стаята беше най-обикновена, с бели стени и доста висок таван, дълга шест и широка пет метра. В нея имаше жълт дървен креват с висока табла в горния край, жълто писалище, малка масичка — имитация на червено дърво, три стола с плетени седалки и облегала от струговани пръчки с цвета на масичката, жълт дървен умивален шкаф в тон с кревата — с леген, кана, отворена сапуниера, малко, просто, украсено с розови цветчета канче за четката за зъби и приборите за бръснене, което никак не съответстваше на всичко останало и струваше не повече от десет цента. За тази стая шерифът Джаспърс вземаше според случая — между двайсет и пет и трийсет и пет долара на седмица. Каупъруд щеше да плаща трийсет и пет.
Каупъруд енергично се приближи до прозореца, който гледаше към покритата със сняг поляна, и каза, че стаята го задоволява. Баща му и Стеджър бяха готови да останат на дълъг разговор с него, ако той пожелае, но всъщност нямаше какво да си кажат. Пък и на Каупъруд не му се говореше.
— Нека Ед ми донесе сутринта чисто бельо и един-два костюма, друго не ми трябва. Джордж да приготви нещата ми. — Той имаше предвид лакея, който изпълняваше и ред други задължения в тяхната къща. — Кажи на Лилиан да не се тревожи. Аз съм добре. Не бих желал да идва тук, тъй като ще изляза след пет дни. Ако не изляза, после ще има достатъчно време за посещения. Целуни децата от мен! — И Каупъруд се усмихна добродушно.
След като предвижданията на Стеджър за изхода на първото дело не се оправдаха, той не смееше да твърди какво ще бъде становището на Върховния щатски съд. И все пак трябваше да каже нещо.
— Мисля, че не бива да се тревожиш за резултата от касационната жалба, Франк. Аз ще издействувам разрешение за преразглеждане на делото, а това ще ни даде отсрочка от най-малко два месеца, може би дори и повече. Сумата за гаранцията едва ли ще надхвърли трийсет хиляди долара. При всички случаи след пет или шест дни ще бъдеш на свобода.
Каупъруд каза, че той също се надява нещата да се развият така и че смята за излишно да ги обсъждат повече тази вечер. След няколко безплодни опита да продължат разговора баща му и Стеджър му пожелаха лека нощ и си тръгнаха, оставяйки го сам с мислите му. Той обаче беше много уморен, затова се съблече, пъхна се в грубото легло и скоро потъна в здрав сън.
ГЛАВА XLV
Каквото и да се говори за затворническия живот, колкото и да се подобрява той от самостоятелни стаи, от услужливостта на раболепни надзиратели и от всичко друго, което се прави за удобството на затворника, затворът си остава затвор и това е неумолимата истина. Макар да беше настанен в стая, с нищо неразличаваща се от стаите в обикновен пансион, Каупъруд си даваше ясна сметка какво представлява онази част от истинския затвор, от която засега се беше спасил. Знаеше, че в съседство има мръсни зловонни килии, гъмжащи от паразити, с тежки железни врати решетки, които незабавно щяха да се затръшнат с дрънчене зад гърба му, ако и той както затворените там сега нямаше необходимите пари да плати за нещо по-добро. Колко лицемерни са приказките за тъй нареченото равенство, помисли си той, което дори тук, където властва неумолимият механизъм на правосъдието, дава на едни такава свобода, от каквато се ползваше той самият сега, а на други, на които липсват или хитрост, или самообладание, или приятели, или богатство, отказва удобствата, които могат да се купят с пари.