Финансист

— Да, ще ви пусна, но ще бъдете на свобода, докато не откраднете нещо друго — заплаши го той. — Откраднете ли, ще ви доведат отново в този съд и тогава ще бъдете изпратен в изправителния затвор за една година, като към нея ще се прибави времето на наказанието, което ще ви определят за следващото престъпление. Разбрахте ли? А сега си вървете оттук и се дръжте прилично! Не крадете повече! Заловете се за някаква работа! Не крадете, чувате ли! Не се докосвайте до нищо, което не ви принадлежи! И гледайте да не идвате втори път тук! Дойдете ли, непременно ще ви изпратя в изправителния затвор!

— Да, сър! Не, сър! Няма повече — обеща, напълно объркан, Акерман. — Няма повече да вземам нищо, което не ми принадлежи.

И негърът, тътрузейки крака, се отправи най-сетне към изхода и, насочван от пристава, който здраво го бе стиснал за лакътя, напусна съдебната зала, изпратен от смеха на публиката, която се беше позабавлявала с неговата наивност и с неуместната строгост на Пейдърсън. Вниманието й обаче бързо беше привлечено от обявяването на следващото дело.

Това беше делото срещу двамата извършители на кражбата с взлом, които Каупъруд не преставаше да наблюдава с голямо любопитство през цялото време. Той никога не беше присъствал на произнасянето на такива присъди. Не беше му се случвало да попада нито в полицейски съд, нито в съд за углавни дела, имаше впечатление само от съдебни инстанции, в които се разглеждаха дела от граждански характер. Доволен беше, че пуснаха негъра на свобода и че Пейдърсън бе проявил повече разум и човечност, отколкото бе очаквал от него.

В един момент си помисли дали случайно Ейлийн не е в залата. Беше я помолил настойчиво да не идва, но нямаше да е чудно, ако бе дошла. А тя наистина беше в залата — в дъното, близо до вратата, скрита сред хората, забулена с плътен воал. Не беше устояла на желанието да узнае веднага и със сигурност съдбата на своя любим, да бъде близо до него в момент, когато, както тя си мислеше, той трябваше да понесе такова страшно изпитание. Дълбоко се възмути, когато видя да го въвеждат заедно с най-обикновени престъпници и да го подлагат на срама да чака пред очите на толкова хора, но и толкова по-голямо беше възхищението й от достойнството и самоувереността му, които не бяха го напуснали и сега. Дори не беше пребледнял, доколкото можеше да види тя, беше все същият твърд и спокоен човек, какъвто го знаеше. Ако можеше само да я види сега! Ако погледнеше, а тя вдигнеше воала си и му се усмихнеше! Но той не погледна, защото изобщо не му се искаше да я вижда тук. Това обаче нямаше значение, когато се видеха отново, тя щеше да му разкаже за всичко, което беше помислила и почувствувала.

С двамата крадци съдията се справи бързо — осъди ги на по една година изправителен затвор — и ги изведоха, но те явно не осъзнаваха нито какво са извършили, нито какво ги очаква.

Когато дойде моментът да бъде призован Каупъруд, Негово благородие се поизправи и си придаде строго изражение на лицето — към такъв тип човек не можеше да се отнесе по обичайния си начин. Пейдърсън предварително се беше приготвил какво ще каже. Един от хората на Моленхауър и близък приятел на Бътлър бе загатнал, че и Каупъруд, и Стенър трябва да бъдат осъдени на по пет години, и съдията бе разбрал какво се иска от него.

— Франк Алджърнън Каупъруд! — извика секретарят.

Каупъруд пристъпи бързо напред и нито с поведението си, нито с израза на лицето си даде да се разбере колко тежко и срамно му е, че е изпаднал в такова положение. Пейдърсън го погледна изпитателно.

— Име? — попита приставът, а стенографът започна да записва данните.

— Франк Алджърнън Каупъруд.

— Местожителство?

— Джирард Авеню, номер 1937.

— Занятие?

— Банкер и борсов посредник.

Застанал до Каупъруд, изпълнен с достойнство и зареден с енергия, Стеджър се подготвяше вътрешно за момента, когато ще трябва да произнесе заключителната си реч пред съда и пред публиката. Скрита сред хората в дъното на залата, напрегната до краен предел, Ейлийн за първи път в живота си нервно хапеше пръсти; по челото й бяха избили едри капки пот. Бащата на Каупъруд полагаше огромни усилия да овладее вълнението си, а двамата братя на Франк гледаха настрани, за да скрият мъката и страха си.

— Осъждан ли сте?

— Не — отвърна спокойно Стеджър вместо Каупъруд.

— Франк Алджърнън Каупъруд — носово и монотонно започна секретарят на съда, като пристъпи напред, — имате ли някакви възражения срещу произнасянето на присъдата ви? Ако имате, изложете ги!

Каупъруд се канеше да отговори отрицателно, но Стеджър вдигна ръка.

— Моля уважаемият съд да ми разреши да заявя — високо и ясно заговори той, за да го чуят всички, — че моят довереник мистър Каупъруд, който сега е тук в качеството на подсъдим, по негова собствена преценка, а и според преценката на двама от петимата съдии от Върховния съд на Пенсилвания — най-висшата съдебна инстанция в нашия щат — не е виновен.