Финансист

Той понечи да свали палтото си, но Кендал го спря с ръка и позвъни с ръчното звънче. От съседната стая се появи друг негов помощник, затворнически слуга от така наречените „доверени“. Беше дребен, мургав, изкривен на една страна човек. Единият му крак беше по-къс от другия и при всяка крачка едното му рамо се смъкваше надолу. Гърдите му бяха хлътнали, очите — кривогледи, а походката някак тромава, но пъргава. Беше облечен с торбестн раирани панталони и рубашка от памучен плат, под която се виждаше ватена фланела. Най-отблъскваща обаче на Каупъруд се стори огромната му раирана шапка с права щръкнала козирка. Той не можеше да преодолее и неприятното усещане, което му създаваха кривогледите очи на този човек. Отгоре на всичко „довереният“ имаше глупашкия и подлизурски навик непрестанно да отдава чест, като докосваше с ръка шапката си. Той беше закоравял крадец, „специалист по кражбите с взлом“, и му бяха „лепнали“ десет години, но чрез примерно поведение се бе добрал до високото положение да работи в канцеларията, и то, без да надява на главата си задължителната за другите затворници унизителна качулка. И затова беше безкрайно благодарен на началството. Сега стоеше и гледаше Кендал право в очите като страхливо куче, а към Каупъруд хвърляше лукаво-презрителни погледи, сякаш искаше да покаже, че разбира положението му и изпитва недоверие към него.

Затворникът смята, че всички затворници са еднакви. В своето морално падение той се утешава с мисълта, че и останалите не са по-добри, щом са в затвора. Ако обществото се е отнесло жестоко с него, той мислено се отнася с не по-малка жестокост към другите затворници. Дори най-дребният, случаен намек, че си нещо повече от другите, се приема в затвора като най-тежък и непростим грях. Този „доверен“ можеше да прецени що за човек е Каупъруд точно толкова, колкото една муха би могла да схване движението на маховика, но той беше сигурен, че е успял да го „претегли“ както трябва. Мошеникът си е мошеник и затова за него Каупъруд по нищо не се отличаваше и от най-жалкия джебчия. Ето защо той веднага изпита желание да го унизи, да го приравни към себе си.

— Ще трябва да извадите всичко, което имате в джобовете си — обърна се Кендал към Каупъруд. Обикновено той само би наредил: „Претърси затворника!“

Каупъруд пристъпи напред и извади портфейл с двайсет и пет долара, джобно ножче, молив, малък бележник и миниатюрно слонче от слонова кост, подарено му навремето от Ейлийн „за щастие“ — скъпа за него вещ тъкмо защото беше подарък от нея. Кендал с любопитство погледна слончето.

— Продължавай нататък — обърна се той към „доверения“, като имаше предвид следващите процедури — къпането и преобличането.

— Върви след мен — каза „довереният“ на Каупъруд, тръгна пред него и го въведе в съседно помещение, където в три отделени с дървени прегради кабини имаше три старовремски чугунени вани с дървени капаци, полици с наредени върху тях калъпи прост жълт сапун, кърпи за изтриване от груб ленен плат и разни други принадлежности и забити в стената куки за окачване на дрехите.

— Влизай тука — нареди „довереният“, който се казваше Томас Куби, като посочи една от ваните.

Каупъруд разбра, че вече започва опекунството на „дребното началство“, но счете за благоразумно да продължава да се държи покорно.

— Да, ето сега, веднага — отвърна той.

— Ще се оправим ние с тебе — каза „довереният“ малко поомекнал. — Колко ти лепнаха? — попита тон.

Каупъруд го погледна учуден, защото не разбра въпроса. „Довереният“ се досети, че новакът не знае затворническия жаргон, и отново попита:

— Колко ти лепнаха? Абе на колко те осъдиха?

— О, да, разбирам — отвърна Каупъруд. — На четири години и три месеца.

Реши, че може би ще е добре, ако се опита да се понрави на този човек.

— За какво? — попита го фамилиарно Куби.

Каупъруд се обърка за миг.

— За кражба — отвърна той.

— С малко си се отървал — каза Куби. — На мене ми лепнаха десетак. Съдията излезе голям дръвник.

Куби не беше чувал за престъплението на Каупъруд, пък и да беше чувал, едва ли можеше да разбере нещо от тази сложна история. Каупъруд нямаше никакво желание да продължи разговора, а и не знаеше как и за какво да говори. Искаше му се само този тип да се махне по-бързо, но той явно нямаше такова намерение. Искаше му се час по-скоро да го откарат в килията и да го оставят на мира.

— Да, много жалко наистина — каза съчувствено той и „довереният“ веднага разбра, че този човек не му е истински събрат, щом употребява такива думи.

Куби се приближи до ваната и отвори двата крана. Каупъруд вече се беше съблякъл и стоеше гол, но не се стесняваше от този безмозъчен урод.

— Не забравяй да си измиеш и главата! — каза Куби и излезе.