Финансист

Куби си знаеше работата. Върна се обратно в умивалнята и донесе един предмет, за който Каупъруд само беше чувал, но не беше виждал — качулка на бели и сини райета, голяма колкото половин калъфка на обикновена възглавница. Куби разгъна качулката, изтръска я и се приближи до Каупъруд. Трябваше да се изпълни установеният ритуал. Надяването на качулката върху главата, въведено още от създаването на затвора, се правеше с простата цел затворникът да не може да се ориентира и по този начин да се предотврати всякакъв опит за бягство. От този момент Каупъруд вече нямаше право да общува със затворниците, да разговаря с тях и дори да ги вижда. Нямаше право и да разговаря с началството — освен ако не отговаря на зададените му въпроси. Правилото беше неправомерно жестоко, но тук продължаваха да го спазват строго — макар че, както Каупъруд разбра по-късно, и то дори можеше да се заобиколи понякога.

— Трябва да навлечеш това — каза Куби, като разгърна качулката над главата на Каупъруд.

Каупъруд разбра. Спомни си, че беше чувал преди години за това правило. В първия миг се стресна и погледна ужасено качулката, но бързо се съвзе и вдигна ръце, за да помогне да му я надянат на главата.

— Не пипай — предупреди го Куби. — Свали ръцете. Ще се оправя сам.

Каупъруд отпусна ръце. Надянатата качулка стигаше до гърдите му и той не виждаше нищо. Чувствуваше се нещастен, унизен, смазан. От това противно нещо на главата му, от тази торба на сини и бели райета едва не загуби самообладание. Нима не можеха, помисли си той, да му спестят поне това последно оскърбление!

— Хайде! — подвикна му Куби и го поведоха, но накъде — Каупъруд не разбра. — Ако придърпаш малко напред долния край, ще виждаш къде стъпваш — прояви благосклонност водачът му.

Каупъруд го послуша и вече различаваше донякъде краката си и част от пода. Поведоха го като слепец — в началото по къс, след това по дълъг коридор, през една стая с униформени пазачи и накрая по тясна желязна стълба, която водеше към канцеларията на надзирателя на втория етаж. Тук Каупъруд чу гласа на Куби:

— Мистър Чейпин, доведох ви новия затворник, който ви праща мистър Кендал.

— Ей, сега ще дойда — дочу се отнякъде неочаквано приятен глас.

Нечия голяма и силна ръка подхвана Каупъруд за лакътя и го поведе нататък.

— Още малко остава — каза същият глас. — Там ще ви сваля качулката.

И внезапно, може би защото Каупъруд долови в тези думи нотки на съчувствие, някакъв спазъм сви гърлото му.

Извървя наистина само няколко крачки.

Стигнаха до една врата и придружителят на Каупъруд я отключи с огромен железен ключ. После голямата ръка леко го побутна навътре. Миг след това махнаха качулката от главата му и той видя, че се намира в малка варосана, доста мрачна килия без прозорец, която се осветяваше само през закрития с матирано стъкло, дълъг един метър и широк двайсет сантиметра отвор под тавана. На една от страничните стени бе окачена на кука тенекиена лампа, която служеше за осветление през нощта. В един от ъглите имаше грубо желязно легло със сламеник и четири тъмносини, непрани кой знае откога одеяла. В другия ъгъл имаше кран за вода и малка мивка. На стената срещу леглото беше окачена лавица. Под долния край на леглото имаше прост дървен стол с груба обла облегалка. В третия ъгъл беше изправена проскубана метла. Имаше и чугунена клозетна чиния, свързана с отточна тръба, която минаваше покрай стената; промиването й очевидно ставаше ръчно, с кофа. Неприятната миризма подсказваше, че има плъхове, а навярно и разни други паразити. Подът беше покрит с каменна настилка. Каупъруд с един поглед обхвана всичко това. Вниманието му привлече преди всичко тежката врата от кръстосани железни пръти с масивна лъсната брава. Зад нея имаше друга, дървена, която напълно изолираше затворника от външния свят. Слънчевата светлина очевидно изобщо не проникваше тук. Чистотата изцяло зависеше от това, колко често се варосват стените и колко често затворникът използва водата, сапуна и метлата.

След това Каупъруд огледа и надзирателя Чейпин — набит, тромав, простоват на вид, но очевидно добродушен човек. Униформата не му беше съвсем по мярка, а самият Чейпин стоеше така, сякаш му се искаше час по-скоро да седне. Пълнотата му беше някак нездрава, а кестенявите му бакенбарди бяха започнали да посивяват. Лошо подстриганата му коса стърчеше на кичури изпод огромната фуражка. Независимо от всичко Чейпин направи добро впечатление на Каупъруд. Освен това този човек, както изглежда, щеше да се държи с него по-внимателно от другите. Поне така се надяваше. Не знаеше, че мистър Чейпин е надзирател на „подготвителното“, където му предстоеше да прекара едва две седмици, докато усвои напълно затворническия правилник и че в отделението имаше само двайсет и шестима затворници.

За да направи запознаването по-непринудено, надзирателят се приближи до леглото и седна на него. Посочи на Каупъруд дървения стол и той, като го придърпа към себе си, също седна.