Финансист

— Според правилника жена ви и приятелите ви могат да ви посещават веднъж на три месеца, а адвокатът ви… Впрочем имате адвокат, нали?

— Да, сър — отвърна Каупъруд, който вече започваше да се забавлява от този разговор.

— Е, той, ако иска, може да идва всяка седмица или дори всеки ден. За адвокатите правилникът не важи. Писма имате право да пишете също веднъж на три месеца, а ако ви потрябва тютюн или нещо подобно, достатъчно е да напишете една бележка и аз ще ви го набавя от склада, стига, разбира се, да имате пари у директора на затвора.

Каупъруд добре осъзнаваше, че би било трудно старият човек да бъде подкупен с пари. Той очевидно живееше с някакви стари — по-строги и по-честни — представи за живота, но навярно с течение на времето някои дребни подаръци или ласкателства щяха да го направят по-сговорчив и снизходителен.

— Добре, мистър Чейпин, разбрах всичко — каза той и побърза да се изправи, като видя, че старият човек става.

— След като престоите тук две седмици — добави донякъде замислено мистър Чейпин (беше пропуснал да съобщи това по-рано), — директорът на затвора ще ви определи за постоянно някоя от килиите долу. Дотогава обаче ще трябва да решите с каква работа ще се заемете. Ако се държите добре, много е възможно да ви дадат килия с дворче.

Той излезе и вратата тежко хлопна след него Каупъруд остана сам. Последните думи на Чейпин го обезсърчиха. Значи ще прекара само две седмици с този добър старец, а след това ще го предадат на друг надзирател, с когото може би няма да е така лесно да се сближи.

— Ако случайно ви потрябвам… например се разболеете или нещо подобно, ще ми дадете установения за това знак. — След като бе извървял няколко крачки, Чейпин се бе върнал. — Ще увесите кърпата си за бърсане през решетките на вратата. Като минавам, ще я видя и ще вляза да разбера какво ви е нужно.

Каупъруд, който силно бе паднал духом, отново се оживи.

— Добре, сър — отвърна той. — Благодаря ви, мистър Чейпин.

Старият човек си тръгна и Каупъруд чу стъпките му да заглъхват по каменния под. Той остана още известно време неподвижен, като напрягаше слух; долови нечия кашлица, глухо тътрузене на крака, бръмченето на някаква машина, острото металическо изскърцване на завъртян в ключалка ключ. Звуците достигаха до него приглушено, сякаш идваха много отдалече. Каупъруд се приближи до леглото и го огледа — то беше възтясно, без чаршафи, само с един твърд гол сламеник, който не изглеждаше особено чист. Ето върху какво щеше да спи оттук нататък той, човекът, привикнал на удобства и лукс и умеещ да ги цени. Какво ли биха си казали Ейлийн или някой от богатите му приятели, ако можеха да го видят сега? При мисълта за паразитите, които без съмнение гъмжаха в леглото, усети, че му се повдига. Как да се справи с тях? Какво да направи? Единственият стол беше крайно неудобен. Светлината, която идваше от отвора под тавана, едва-едва осветяваше килията. Каупъруд се опита да си внуши, че постепенно ще свикне с обстановката, но когато погледна към клозетната чиния, отново изпита отвращение. Навярно щяха да наизлязат и плъхове. Да имаше поне нещо приятно, върху което да спре погледа си — картини или книги; да имаше достатъчно място да се поразтъпче; да можеше да долови присъствието на някоя жива душа наоколо. Ограждаха го само четири голи стени и пълна тишина, която щеше да стане непоносима през нощта, когато затвореха външната врата! Каква жестока участ!