Финансист

Онези, които благодарение на щастливата си звезда, на произхода си, собствената си мъдрост или мъдростта на родителите и приятелите си са избегнали проклятието, което преследва преуспелите и което може да се изрази с думите „да объркаш живота си“, не биха могли да разберат душевното състояние на Каупъруд. През първите дни той седеше унило в килията и непрестанно размишляваше, напрягаше проницателния си ум, но не можеше да намери отговор на въпроса си — каква съдба го очаква? И най-силните понякога падат духом. Има мигове, когато и най-умните — а те може би по-често от другите — виждат бъдещето си в най-черни тонове, защото разбират колко страшни са житейските клопки. Само ония, които притежават изключителна храброст и дълбока вяра в себе си, основана на действителни сили и възможности, могат смело да гледат живота в лицето. Каупъруд не беше надарен с някакъв изключителен интелект. Той просто имаше остър ум, който — както често се случва при хора, склонни към практицизъм — добре се съчетаваше с един неудържим стремеж към лично преуспяване. Като мощен прожектор този ум осветяваше потайните кътчета на живота, но не беше достатъчно безпристрастен, за да изследва истинските глъбини на мрака. Каупъруд си представяше в някаква степен проблемите, върху които размишляват великите астрономи, социолози, философи, химици, физици и физиолози, но всъщност не се интересуваше много от тях. Животът, разбира се, крие много тайни и сигурно е нужно някой да се стреми да ги разгадава. Него обаче го влечеше друго. Призванието му беше да печели пари, да създава и организира предприятия, които да носят големи доходи, или поне да пази вече създаденото.

Но дори и това — сега, когато разсъждаваше трезво — му изглеждаше вече невъзможно. Работите му бяха прекалено объркани, прекалено подкопани от нещастното стечение на обстоятелствата. Можеше, както му обясни Стеджър, с години да протака делата по исковете, свързани с фалита му, с надеждата кредиторите му един по един да почнат да се отказват, изморени от чакане, в това време обаче имуществото му щеше да се топи, щяха да растат лихвите по дълговете и да се трупат съдебните разноски. На всичко отгоре със Стеджър установиха, че някои от кредиторите са препродали ценните си книжа на Бътлър или на Моленхауър, а те нямаше да се съгласят на никакви отстъпки и щяха докрай да отстояват правата си. Можеше да се надява само на едно — да спаси каквото му е останало, като постигне съгласие с някои от кредиторите си и след време чрез Стивън Уингейт отново „да завърти колелото“. Уингейт щеше да го посети най-късно до ден-два — тоест веднага щом Стеджър успееше да получи разрешение за това от директора на затвора Майкъл Десмас, който още на втория ден дойде в килията на Каупъруд, за да види новия затворник.

Десмас беше едър мъжага от ирландски произход и разбираше нещичко от политика. Беше заемал най-различни длъжности във Филаделфия; на младини бе служил като полицай, по време на Гражданската война — като ефрейтор, а сега беше дребен партиен ръководител и послушен изпълнител на волята на Моленхауър. Беше висок, кокалест, със силно развита мускулатура човек, който въпреки петдесет и седемте си години би се представил блестящо в един юмручен бой. Ръцете му бяха големи и костеливи, лицето му беше по-скоро квадратно, отколкото кръгло или продълговато, а челото — високо. Гъсти и нископодстригани сиви коси покриваха главата му, над горната му устна стърчаха къси сиви мустачки. Сивосините му очи издаваха природна интелигентност и проницателност, бузите му бяха румени, а когато се усмихваше, се откриваха равни и остри зъби и това придаваше на усмивката му нещо вълче. И все пак не беше жесток, беше дори добродушен, макар че понякога изпадаше в силен гняв. За съжаление обаче не беше достатъчно умен, за да прави разлика между отделните затворници съобразно с тяхното духовно равнище и обществено положение. Не разбираше, че в затвора понякога попадат и хора, на които трябва да се обръща по-специално внимание, независимо от това дали имат или не някакво място и влияние в политическия живот. Схващаше разликата едва когато му я подскажеха политиците, какъвто беше случаят със Стенър — не и с Каупъруд. Но тъй като затворът бе обществено заведение, което по всяко време можеше да бъде посетено от адвокати, детективи, лекари, свещеници, журналисти, роднини и приятели на затворниците, а и заради собствения си авторитет пред подчинените си, Десмас трябваше да поддържа дисциплина и ред, понякога дори и пряко желанието на някой от политическите водачи, и да не разрешава на когото и да било от затворниците да се ползва с прекалено големи привилегии. В затвора понякога попадаха обаче богати и изискани хора, сред които немалко политически дейци, станали жертва на някаква житейска катастрофа, и към тях отношението трябваше да бъде по-снизходително.