Финансист

Странно беше колко скоро ония, които бяха най-приятелски настроени към Каупъруд, забравиха обещанията си да му помогнат, след като той влезе в затвора и може би задълго щеше да бъде откъснат от света. С него е свършено, мислеха повечето от тях. Единственото, което можеха да направят за него сега, беше да използват влиянието си за помилването му, но кога щяха да успеят да го издействуват, никой не знаеше. С това грижите им се изчерпваха. Бяха почти убедени, че той никога няма да възвърне предишното си положение и никога няма да играе пак някаква роля във финансовия свят — така поне си мислеха мнозина. Безкрайно съжаляваха, но с този човек беше свършено и Трета улица го забрави.

— Жалко, способен млад човек беше! — забеляза директорът на Джирардската национална банка Дейвисън, когато прочете във вестника съобщението за осъждането и изпращането на Каупъруд в затвора. — Много жалко! Голяма грешка направи.

Той липсваше истински само на родителите си, на Ейлийн и на жена си, която беше разкъсвана от скръб и негодувание едновременно. Най-силно от всички страдаше Ейлийн, чиито чувства бяха най-бурни. Четири години и три месеца, мислеше си тя. Ако не излезе по-рано от определения срок, тя ще бъде тогава около двайсет и девет годишна, а той — почти четирийсет. Дали все още ще я желае? Ще бъде ли тя все така хубава? Няма ли да се променят разбиранията му през този дълъг, почти петгодишен срок? През цялото това време той ще бъде облечен в затворническите дрехи и завинаги ще му остане името „затворник“. Колкото и мъчителни да бяха тези нейни мисли, те само подсилваха твърдото й решение да не изоставя Франк, каквото и да се случи, и да му помага с всички сили.

На другия ден след произнасянето на присъдата Ейлийн бе отишла да огледа зловещите сиви стени на затвора. И тъй като не знаеше нищо за живота на затворниците, не знаеше и какво изисква законът от тях, затворът й се беше сторил особено страшен. Какво ли правят там с нейния Франк? Дали страда много? Дали мисли постоянно за нея, както тя за него? Колко ужасно е всичко! Какво нещастие донесе и на двамата пламенната й любов! Беше се върнала у дома, твърдо решена да отиде да го види, но тъй като Каупъруд й бе казал, че позволяват свиждания само веднъж на три месеца и че той ще й пише кога ще могат да се видят в затвора или извън него, тя не знаеше какво да предприеме. Може би наистина трябваше да чака!

И все пак още на другия ден му писа, разказа му как в студения ветровит следобед е отишла до затвора, колко страшно й било дори само да си помисли, че той се намира зад тези мрачни сиви стени и че е решила в най-близко време да се види с него. По разпореждане на Десмас веднага предадоха писмото й на Каупъруд. Той написа отговор и го даде на Уингейт, за да го изпрати. В отговора си пишеше:

„Мое скъпо момиче,

Разбирам колко ти е мъчно, че няма да се видим скоро, но те моля да имаш търпение. Предполагам, че присъдата ти е известна вече от вестниците. Доведоха ме тук още същия ден по обед. Исках да ти пиша веднага и подробно за всичко, за да те успокоя, но не успях. Тукашният правилник не допуска подобно нещо и аз дори сега ти пиша тайно. Справедливо или не, вече попаднах окончателно в затвора, но мечтая да бъда свободен. Скъпа, моля те да бъдеш предпазлива, ако решиш да дойдеш. Ще ме зарадваш много и ще ме ободриш, но можеш да си навлечеш големи неприятности. Мисля, че и без това ти причиних вече немалко злини, които не бих могъл никога и с нищо да изкупя, и че за теб самата би било най-добре да ме забравиш, но зная, че няма да го направиш, а направиш ли го, ще ми бъде много мъчно. В петък в два часа по повод на някои дела ще ходя в съда, който се намира на ъгъла между Шеста улица и Честнът Стрийт, но там няма да можем да се видим, тъй като ще ме придружава Стеджър. Бъди предпазлива. Размисли добре, преди да се решиш да дойдеш.“