Финансист

— Добре, добре — със същия приятелски тон каза той. — Разбира се, не мога да ви обещая кой знае какво. Правилникът си е правилник. Е, все пак може да се направи нещо, защото се допускат някои облекчения за затворници с примерно поведение. Стига да искате, можем да ви дадем по-удобен стол и нещо за четене. Ако продължавате да се занимавате със сделки, в никакъв случай няма да ви преча. Не можем, разбира се, да позволим в килията ви всеки петнайсет минути да влизат разни хора и да я превърнат в търговска кантора. Това вече ще бъде сериозно нарушение на правилника. С някои приятели обаче можете да се виждате от време на време. Що се отнася до писмата… На първо време ще ги отваряме, както го изискват правилата. После ще видим. Пак повтарям, не мога да обещая кой знае какво. Ще трябва да почакате, докато ви преместят долу. Там има няколко килии с дворчета и ако някоя е свободна…

Директорът смигна многозначително и Франк разбра, че положението му няма да бъде блестящо, но няма да бъде и толкова тежко, колкото бе очаквал. Десмас му изреди занаятите, които би могъл да изучава, и му каза да си помисли кой от тях би предпочел.

— Ръцете ви трябва да правят нещо, сам ще се убедите. След известен престой тук всички искат да работят. Забелязал съм го.

Каупъруд веднага разбра какво иска да му каже и горещо му благодари. Вече изпитваше ужас при мисълта, че може да стои, без да прави нещо, в килията, където човек едва успяваше да се обърне. Съвсем друго щеше да бъде, ако имаше възможност да се среща с Уингейт и Стеджър и да пише писма, които няма да се четат от затворническата администрация. Щеше да носи собствено бельо от коприна и вълна, щяха да му разрешат може би дори да хвърли и грубите обувки. Освен всички тези предимства щеше да се заеме и с някакъв занаят и да се разхожда в дворчето, за което бе споменал Десмас. Животът му нямаше да стане прекрасен, разбира се, но щеше да бъде поносим. Затворът щеше да си остане затвор, но нямаше да бъде за него такъв кошмар, какъвто очевидно беше за мнозина.

През тези две седмици, които прекара в „подготвителното“ под ръководството на Чейпин, Каупъруд научи за затворническия бит почти толкова, колкото и през цялото си пребиваване в затвора. Това не беше обикновен затвор със затворнически двор, със затворнически разговори, със затворническа маршировка по време на разходка, със затворническа трапезария и затворнически труд. Както за него, така и за мнозинството други затворници не съществуваше общ затворнически живот. Повечето от тях работеха в килиите си при пълно мълчание и без да знаят какво става наоколо — основното изискване на тукашната система беше затварянето в единична килия. Малцина бяха тези, на които се възлагаха скромни задачи навън. Каупъруд само предполагаше, но Чейпин му каза точно, че от четиристотинте затворници само седемдесет и пет работеха, и то от време на време в кухнята, в зеленчуковата и в овощната градина, в мелницата или участваха в общо почистване и това бяха единствените мигове, когато се спасяваха от пълната самота. Дори на тези щастливци обаче се забраняваше да разговарят помежду си и макар да работеха без противните качулки, на отиване и на връщане бяха длъжни да ги носят. Каупъруд ги беше виждал много пъти, когато минаваха край килията му с тежки стъпки, и тяхното шествие оставяше у него чувството за нещо чудовищно, противоестествено, гадно. Често изпитваше желанието да остане докрай под надзора на стария бъбрив и добър Чейпин, но знаеше, че това е невъзможно.

Двете седмици изминаха бързо в тъжни, еднообразни и скучни занимания като оправяне на леглото, измитане на пода, обличане, хранене, събличане, ставане в пет и половина, лягане в девет, измиване на съдовете след ядене и така нататък. Каупъруд си мислеше, че никога няма да свикне със затворническата храна. Закуската в шест и половина се състоеше от парче груб черен хляб, приготвен, както вече споменахме, от трици и малко бяло брашно, и черно кафе. За обеда в единайсет и половина даваха бобена или зеленчукова супа с парче жилаво месо и същия хляб, а за вечерята в шест часа отново имаше парче хляб и силен чай — без масло, без мляко, без захар. Оскъдната дажба тютюн не го интересуваше, защото не пушеше. През първите две-три седмици Стеджър идваше всеки ден, а още на втория ден след постъпването на Каупъруд в затвора новият му съдружник Стивън Уингейт получи разрешение да го посещава. Десмас даде това разрешение с известно колебание, защото мислеше, че такава привилегия е малко преждевременна. Посетителите на Каупъруд седяха при него обикновено не повече от час, най-много час и половина, а след това се проточваше един дълъг, безкрайно дълъг ден. На няколко пъти — между девет часа сутринта и пет часа следобед — отвеждаха Каупъруд в съда, за да дава показания по повод исковете, свързани с неговия фалит, и в началото това доста съкращаваше времето.