Финансист

В последните редове се долавяше дълбоко униние, каквото Каупъруд за първи път проявяваше пред Ейлийн, но обстоятелствата го бяха променили. Доскоро той бе смятал, че твърде много я превъзхожда и че проявява голямо благоволение, като й дарява любовта си, макар и Ейлийн да беше жена, за чиито чувства си струваше човек да се бори. Понякога дори си беше мислил, че след време, когато се издигне още повече, навярно ще трябва да прекъсне връзката, тъй като Ейлийн нямаше да бъде вече подходяща за него. Да, и такива мисли бяха минавали през главата му. Сега обаче, облечен в раираните затворнически дрехи, той гледаше на всичко това по много по-различен начин. Позициите на Ейлийн, отслабени може би поради продължителната й и страстна любов към него, се бяха заздравили. Предимството беше вече на нейна страна. В края на краищата тя беше дъщеря на Едуард Бътлър и след една дълга раздяла можеше да не пожелае да стане жена на бивш затворник. И нищо чудно, ако междувременно чувствата й се променяха. Защо трябваше да го чака? Нейният живот все още не беше провален. Хората не знаеха, така поне си мислеше той, или не всички знаеха, че му е била любовница. Би могла да се омъжи за друг и завинаги да излезе от живота му. Колко тежко би го преживял! Но не беше ли длъжен самият той, ако беше почтен, да й предложи да прекъснат връзката си или поне да я накара да премисли?

Познаваше я твърде добре и беше уверен, че не е способна да го напусне. В сегашното му положение, колкото и неблагоприятни последици да имаше това за нея, той щеше да бъде безкрайно щастлив, ако успееше да запази любовта й — този прекрасен мост, който го свързваше с най-добрите дни от миналото му. Когато пишеше набързо писмото до Ейлийн в присъствието на Уингейт, който щеше да й го прати (надзирателят Чейпин деликатно се бе оттеглил, макар че правилникът го задължаваше да не се отлъчва), в последния момент не можа да се въздържи да не изрази опасенията си, така че когато Ейлийн прочете тези редове, сърцето й се сви от болка. В тях прозираха цялото униние, цялото му отчаяние. Затворът очевидно твърде бързо бе прекършил волята му, след като той толкова дълго и така храбро се беше борил! Сега Ейлийн не можеше повече да сдържа желанието си да отиде при него и да го утеши — колкото трудно и опасно да беше това. „Трябва да го видя!“, си казваше тя.

През един от дните, когато го заведоха в съда, Каупъруд предупреди близките си — родителите си, братята си, сестра си, жена си, — че дори и да получат разрешение, не бива да го посещават повече от веднъж на три месеца, освен ако сам не ги помоли за това чрез писмо или чрез Стеджър. Всъщност той не изпитваше желание да вижда когото и да било от тях. Беше му опротивяло всичко. Искаше само едно — да забрави тревогите и вълненията, сред които беше живял доскоро и които се бяха оказали безполезни. За кратко време беше похарчил близо петнайсет хиляди долара — за съдебни разноски, за адвокат, за издръжка на семейството и така нататък, — но това не го тревожеше. Надяваше се да припечели нещо от съдружието си с Уингейт. Близките му не бяха останали напълно без средства, имаха достатъчно за един скромен живот. Беше ги посъветвал да се преместят в жилища, които да отговарят на намалелите им доходи, и те го бяха направили. Родителите, братята и сестра му се бяха настанили в триетажна къща, подобна на някогашния им дом на Бътънуд Стрийт, а жена му — в една по-скромна, по-малка, двуетажна на Северна Двайсет и първа улица, близо до затвора, за чието поддържане бе отишла по-голямата част от трийсет и петте хиляди долара, които Каупъруд беше отделил, след като бе измъкнал чека от Стенър. За Хенри Каупъруд смяната на дома им на Джирард Авеню с тези нови жилища беше истински крах. В тях нямаше дори и следа от предишния разкош — по неволя трябваше да се задоволят с купени от магазин готови мебели, с кокетни, но евтини завеси и с долнокачествена покъщнина изобщо. Синдиците, разполагащи сега с личното имущество на Каупъруд, към което старият Каупъруд доброволно бе прибавил и своето, не бяха позволили да се изнесе нищо истински ценно. Всичко трябваше да бъде разпродадено в полза на кредиторите. От вещите, включени в отдавна направения опис, семейството бе успяло да спаси само няколко дреболии. На стария Каупъруд много му се беше искало да запази писалището си, изработено по проект на Франк, но то беше оценено за петстотин долара и той можеше да го вземе само ако плати на шерифа тази сума или ако го купи при разпродажбата. И тъй като Хенри Каупъруд нямаше необходимите пари, писалището попадна в чужди ръце. Всъщност на всички им се искаше да запазят още много вещи и Ана Аделаид беше успяла буквално да открадне някои от тях, както след време призна пред родителите си.