Финансист

Директорът и неколцина негови приятели политици извличаха добри доходи от труда на затворниците. Работата, която им се възлагаше, наистина беше лека и не особено сложна, произведените предмети веднага се разпродаваха, а печалбите отиваха в джобовете на директора и приятелите му. Ето защо беше изгодно всички затворници да работят, а и за тях самите това беше полезно. Каупъруд се зарадва, че ще върши нещо, тъй като нямаше особена склонност да чете книги, а и разговорите е Уингейт във връзка със съвместната им дейност и разчистването на стари сметки не бяха достатъчни, за да погълнат изцяло ума му. В същото време неволно си помисли, че щом сега изглеждаше така чужд на самия себе си, колко ли щеше да се усили това усещане, когато започнеше да плете столове, седнал зад решетката. Той обаче побърза да благодари на Десмас за грижата, а също и за чаршафите и тоалетните принадлежности, които току-що бе получил.

— Няма защо, това е дреболия — добродушно и приветливо отвърна Десмас, който беше започнал да изпитва голяма симпатия към Каупъруд. — Много добре съм разбрал вече, че и тук както навсякъде има хора и хора. Ако човек е свикнал с тези неща и има желание да се поддържа чист и спретнат, няма защо да му преча.

Новият надзирател, при когото сега попадна Каупъруд, по нищо не приличаше на Елайъс Чейпин. Наричаше се Уолтър Бонхаг, беше едър трийсет и седем годишен флегматичен, но хитър мъжага, чиято основна цел в живота бе, използвайки служебното си положение, да донажда по малко редовната си заплата. Поведението на Бонхаг даваше основание да се предположи, че е доносник на Десмас, но това беше вярно само донякъде. Познавайки добре хитростта и раболепността на Бонхаг, изключителния му усет и за собствената, и за чуждата изгода, Десмас инстинктивно бе разбрал колко лесно могат да се осигурят известни привилегии за един или друг затворник, стига само да се намекне на надзирателя, че това е нужно или желателно. С други думи, ако Десмас имаше дори и най-малък интерес към някой затворник, не беше нужно да съобщава това на Бонхаг; достатъчно беше да промърмори само, че едикой си е привикнал на съвсем друг живот или че поради тежките му преживявания в миналото едно по-грубо отношение би му се отразило зле, и Бонхаг се превръщаше в олицетворение на любезността. Лошото беше само, че на по-умните или поне на по-досетливите вниманието му не беше особено приятно, тъй като явно беше предизвикано от корист, иначе с по-бедните или по-недосетливите едва ли щеше да се държи така грубо и надменно. Един от постоянните източници на доходи за Бонхаг беше продажбата на стоки, които тайно внасяше в затвора. Правилникът строго забраняваше — поне на книга — да се доставят на затворниците неща, които не се продаваха в склада на затвора: хубав тютюн, хартия за писма, перодръжки, мастило, уиски, пури или каквито и да било деликатеси. От друга страна, а това беше изгодно за Бонхаг, на затворниците предлагаха долнокачествен тютюн, негодни за ползване перодръжки, мастило и хартия, които никой поне малко уважаващ себе си човек не би употребил, ако има възможност да се сдобие с по-добри. Уискито беше под пълна възбрана, деликатесите — също, тъй като от тях би проличало прекалено привилегированото положение на оня, който ги получава. И въпреки всичко те се внасяха в затвора. Ако затворникът имаше пари и искаше да си достави нещо чрез Бонхаг, сигурно беше, че ще го получи. С пари можеше да се купи привилегията да станеш „доверен“ и да излизаш в главния двор на затвора или правото да стоиш в дворчето по-дълго от разрешения половин час на ден.

Колкото и да изглежда странно, но за Каупъруд се оказа много полезно обстоятелството, че Бонхаг бе близък с надзирателя на Стенър. Поради застъпничеството на политическите му приятели към бившия ковчежник се отнасяха твърде снизходително и Бонхаг беше научил това. Бонхаг не обичаше да чете вестници и трудно се ориентираше в политическите събития, но знаеше, че в миналото Каупъруд и Стенър са били хора важни и че от двамата Каупъруд е бил по-важният. Освен това Бонхаг беше научил, че Каупъруд все още има пари. Съобщи му го един от затворниците, който имаше право да чете вестници, Затова Бонхаг извън препоръката, дадена му със заобикалки от Десмас, желаеше да услужи с каквото може на Каупъруд, разбира се, срещу възнаграждение.

В деня, в който Каупъруд се настаняваше в новата килия, Бонхаг се приближи лениво към все още отворената врата и с доста дружелюбен тон попита:

— Е, пренесохте ли си всичко?

Всъщност той беше длъжен да заключи вратата веднага щом затворникът се настанеше в килията.

— Да, сър — отвърна Каупъруд, който предвидливо бе научил от Чейпин името на новия надзирател. — Вие сте мистър Бонхаг, предполагам?