Финансист

Когато влезе от своето крило в централната сграда, той остана изумен от младостта на посетителката, макар да не можеше добре да разгледа лицето й. Всъщност това не го изненада, беше очаквал подобно нещо от Каупъруд. Човек, съумял да задигне петстотин хиляди долара и да размири цял град, беше способен, разбира се, на всякакви приключения. Ейлийн беше само едно потвърждение. Той я заведе в стаята, в която се намираше неговото писалище и в която чакаха дошлите на свиждане посетители, и побърза да отиде до килията на Каупъруд. Като почука леко с ключа си по вратата, Бонхаг каза:

— Търси ви една млада дама. Да я доведа ли?

— Благодаря ви, доведете я, разбира се! — отвърна Каупъруд и Бонхаг бързо тръгна, като забрави — не умишлено, а поради липса на съобразителност — предварително да отключи вратата, за да не му се налага да я отключва после в присъствието на Ейлийн.

Когато Ейлийн видя дългия коридор, масивните дървени врати, геометрическата плетеница на решетките и сивия каменен под, сърцето й мъчително се сви. Затвор, килии! И в една от тях е той. Силната, устойчивата Ейлийн изведнъж изтръпна. Да доведат нейния Франк в такова ужасно място! Да проявят такава низост, че да го затворят тук! Тя изведнъж си представи всички тези съдии, съдебни заседатели, адвокати и надзиратели като сборище от великани човекоядци, вперили свиреп поглед в нея и в нейната любов. Издрънчаването на ключа в ключалката и бавно открехващата се тежка врата усилиха мъката й. И тогава тя видя Каупъруд.

Предвкусвайки обещаното възнаграждение, Бонхаг даде път на Ейлийн и деликатно се оттегли. Ейлийн гледаше Франк през воала и не смееше да каже нито дума, защото не беше сигурна дали надзирателят си е отишъл. А и Каупъруд, който с огромни усилия на волята се стараеше да се владее, не успя веднага да й подскаже, че вече са сами.

— Бъди спокойна — каза той най-сетне. — Отиде си.

Ейлийн повдигна воала, свали пелерината си и крадешком огледа душната, тясна килия, ужасните му обувки, провлечените му дрехи, решетъчната врата зад него, която водеше към дворчето. Сред тази обстановка, застанал до наредените при долния край на леглото недоплетени столове, Франк й се стори нереален, сякаш бе някакъв призрак. Нейният Франк! Да го доведат до това положение! Ейлийн тръпнеше вътрешно и напразно се опитваше да заговори. Намери сили само да го прегърне, да го помилва по главата и да прошепне:

— Горкото ми момче… любими мой! Какво са направили с теб! Скъпи мой!

Тя притискаше главата му към себе си, а Каупъруд, който правеше върховни усилия да се овладее, изведнъж затрепери и на лицето му се изписа болка. Любовта й беше толкова безгранична и така искрена, че едновременно го успокояваше и го трогваше до сълзи — превръщаше го в едно безпомощно дете. И за първи път в живота си под въздействието на слепи и тайнствени сили, които в отделни мигове вземат връх над разума, той загуби неизменното си самообладание. Дълбокото вълнение на Ейлийн, гальовният й глас, кадифената нежност на ръцете й, красотата й, която винаги го бе омайвала и която беше още по-блестяща тук, сред тия голи стени и при цялото му унижение и безсилие, изцедиха и последните му капки воля. Той не разбираше какво става с него, опитваше се да се овладее, но не можеше. И докато тя го милваше и притискаше главата му към себе си, той усети някаква тежест в гърдите си, болезнен гърч сви гърлото му. Завладя го странно и непознато за него желание да заплаче. Ужасен, той се мъчеше с всички сили да го преодолее. И сякаш, за да го сломи напълно, в съзнанието му се появи пъстрата картина на прекрасния свободен свят, в който бе живял до неотдавна и в който се надяваше да се върне след време. Сега по-остро отвсякога усети колко го унижават грубите обувки, ризата от прост памучен плат, раираната рубашка и прозвището „затворник“, което щеше да го придружава цял живот. Той рязко се отдръпна от Ейлийн, обърна се с гръб, стисна юмруци, напрегна мускули, но вече беше късно — плачеше и не можеше да спре.

— По дяволите! — възкликна Каупъруд, обзет от безпомощен гняв, самосъжаление и срам. — Как можах да се разплача! Какво ми става!

Ейлийн видя сълзите му. Хвърли се към него, обви с една ръка главата му, с другата го прегърна през раздърпаната рубашка и така силно го притисна към себе си, че той и да искаше, не можеше да се освободи.

— О, скъпи, скъпи, скъпи — трескаво, изнемогваща от съжаление, зашепна тя. — Обичам те, обожавам те! Бих се съгласила да ме режат на парчета, стига това да ти помогне. Боже мой, да те доведат до сълзи! О, скъпо мое, любимо мое момче!

Тя все по-силно притискаше към себе си разтърсваното му от ридания тяло, а със свободната ръка го милваше по главата. Целуваше очите му, косите, бузите. Франк се опита да се освободи и отново възкликна:

— Какво ми става, дявол да го вземе!

Тя обаче с нова сила го притисна към себе си.

— Нищо, скъпи, плачи, не се срамувай от сълзите си! Облегни главата си на рамото ми н плачи. Плачи заедно с мен. Мъничък мой, любимо мое момче!