Финансист

Ден след ден се усамотяваше в стаята си в новия им дом, служеща едновременно за спалня и за кабинет, като се оправдаваше пред жена си, че все още има да довършва някакви сметки, а всъщност щом влезеше и заключеше вратата, сядаше и започваше да мисли за всичко, което го бе сполетяло — за материалните си загуби и най-вече за загубената чест. Така преживя няколко месеца, а когато Уингейт му намери място на счетоводител в една банка на края на града, той започна да се измъква рано сутрин от дома си и да се прибира късно вечер, но продължи мрачно да размишлява върху сполетелите го нещастия и върху бедите, които навярно предстояха.

Тъжна гледка представляваше този старец, когато излизаше от скромния си дом в седем и половина сутринта и се втурваше към малката банка, която се намираше доста далеч и до която не стигаше трамвайна линия; тъжна гледка наистина, каквато превратностите във финансовия свят нерядко ни предлагат. Той носеше обеда си в малка кутия, тъй като нямаше време да се връща чак до дома си в обедната почивка, а при новата си заплата не можеше да си позволи разточителството да се храни навън. Единственото му желание сега беше да доживее скромно, но достойно до смъртта си, която според него нямаше много да се забави. Състрадание будеха костеливото му тяло, изтънелите му крака, посивялата му коса и снежнобелите му бакенбарди. Беше силно отслабнал, движенията му бяха неуверени, а когато му се наложеше да разреши някакъв по-труден въпрос, с усилие успяваше да съсредоточи мисълта си. Старият му навик да поставя ръка върху устата си и да отваря учудено очи, породил се е годините на благополучие, сега бе станал неизменен. Без сам да съзнава, той постепенно рухваше и се превръщаше в някакъв безжизнен механизъм. Животът от памтивека осейва бреговете си с такива странни и окаяни останки от корабокрушения.

Един от въпросите, към които мисълта на Франк често се връщаше по това време, бяха отношенията му с жена му. Питаше се каква по-мека форма да намери, за да й съобщи, че изпитва към нея пълно безразличие и че желае да прекъсне брачната им връзка. Но друг начин, освен да й каже открито жестоката истина, не виждаше. Тя упорито продължаваше да играе ролята на предана съпруга и да си дава вид, че ни най-малко не подозира какво се е случило. Макар по време на делото и след осъждането му до нея да бяха достигали от различни места слухове, че той все още поддържа връзката си с Ейлийн, мисълта за бедите, които се бяха струпали върху него, и вярата, че въпреки всичко му предстои едно успешно бъдеще във финансовия свят, я възпираха да заговори. Той е затворен в килия, казваше си тя и искрено го съжаляваше, въпреки че не го обичаше вече така както преди. Но нима с непристойното си поведение не бе заслужил подобно наказание, нима именно заради него всевишният не му бе изпратил толкова изпитания?

Не е трудно да си представим как би погледнал Каупъруд на такова отношение, когато го забележеше. Въпреки че Лилиан му носеше разни лакомства и изказваше съчувствието си за сполетялата го участ, той по десетки дребни признаци долавяше, че тя не само беше огорчена, но го и укоряваше, а Каупъруд от всичко на света най-много ненавиждаше поученията и скръбните физиономии. В сравнение с необузданата жизнерадост, вяра и дързост на Ейлийн унилостта и неувереността на мисис Каупъруд изглеждаха, най-меко казано, скучни.

След първия изблик на ярост срещу несправедливата му съдба, при който дори не се бе просълзила, Ейлийн отново бе убедена, че той ще излезе на свобода и ще преуспее. Тя не преставаше да говори за бъдещето, за успехите, които го очакваха, защото твърдо вярваше в тях и защото с инстинкта си долавяше, че затворническите стени не могат да бъдат затвор за него. В деня на първото свиждане, когато си тръгваше, тя бе дала на Бонхаг десет долара, беше му благодарила мило с мелодичния си глас за любезността, която бе проявил към нея — без да си открива лицето, разбира се, — бе го помолила и занапред да бъде така благосклонен към Каупъруд, към „този изключителен човек“; както се бе изразила, и с това напълно бе покорила алчния и тщеславен Бонхаг. От този момент надзирателят бе готов да направи всичко за младата дама с черната пелерина. Би я оставил да седи и цяла седмица в килията на Каупъруд, ако все пак не беше правилникът и определените за посещения часове.