Финансист

— Знам — каза тя доста спокойно, макар че в гласа й прозвучаха нотки на гняв и възмущение. — Отдавна знам всичко и очаквах някой ден да ми го кажеш. Чудесна отплата за моята преданост! Толкова ти подобава това, Франк! Наумиш ли си нещо, никой и нищо не може да те спре. Имахме такова хубаво семейство, имаме и две деца, които се нуждаят от твоята обич. Какво не ти достигаше? Защо трябваше да започваш тази история с дъщерята на Бътлър, та сега целият град да говори за вас? Знам, че тя те посещава в затвора. Видях я един ден да излиза оттук, когато идвах, и навярно всички вече го знаят. У нея няма капка свян, малко я интересува какво ще кажат хората, дотолкова е заслепена от суетата и лекомислието си, но ти, Франк, ти Си трябвало да се засрамиш, че си тръгнал по такъв път, след като аз съм все още твоя жена, след като имаш деца, баща, майка, за които си длъжен да мислиш, след като ти предстои — сам знаеш това — такава тежка борба, за да стъпиш отново на краката си. Ако имаше някакво чувство за приличие, тя сама трябваше да се отдръпне, вместо да тича така нахално подир теб.

Каупъруд невъзмутимо слушаше жена си, думите й не го трогваха. Те само за последен път го убеждаваха в онова, което отдавна беше разбрал — че тя му е напълно чужда. Лилиан вече не беше така привлекателна, както някога, и по ум не можеше да се мери с Ейлийн. А по времето на разцвета му, когато най-изисканите жени на града удостояваха с присъствието си дома му, той беше открил, че Лилиан не е подготвена за такова общество, че изобщо не знае как да се държи. В това отношение Ейлийн не я превъзхождаше особено, но тя все още беше млада, възприемчива, не беше късно да привикне. Нужни са й само благоприятни условия, мислеше си той, и напълно ще се преобрази, докато при Лилиан — както сега отново се убеди — нищо не можеше да помогне.

— Ще бъда откровен с теб, Лилиан — заговори той. — Не съм сигурен дали ще разбереш добре това, което искам да ти кажа, но ние с тебе вече не си подхождаме.

— Преди три или четири години не мислеше така — прекъсна го с огорчение жена му.

— Когато се ожених за теб, бях на двадесет и една години — продължи неумолимо Каупъруд, без да обръща внимание на забележката й, — бях твърде млад, за да си дам сметка какво върша. Бях още момче. Но не това е важното. Не ти го припомних, за да се оправдая. Искам да ти кажа само едно — независимо дали съм прав или не, независимо от причините, — аз вече не те обичам и не желая, както и да погледнат на това хората, да продължавам връзка, която вече не ми носи щастие. Ти имаш едно виждане за живота, аз имам друго. Ти мислиш, че твоята гледна точка е правилна, и навярно хиляди хора ще се съгласят с теб, но аз не мисля така. Никога не сме се спречквали за тези неща просто защото смятах, че е излишно да се спори по тях. При създалото се положение не смятам, че върша някаква голяма несправедливост към теб, като искам да ми върнеш свободата. Нямам намерение да изоставя нито теб, нито децата — ще ви осигуря една добра издръжка, стига да имам възможност, но когато изляза оттук, ще се нуждая от личната си свобода и ти ще трябва да ми я дадеш. Ще получиш собствените си пари и една допълнителна сума към тях, щом стъпя отново на краката си. Това ще стане, разбира се, в случай че не ми се противопоставяш, а ме улесниш. Искам и имам намерение винаги да ти помагам — но както аз намеря за добре.

Каупъруд замислено приглади крачола на затворническия си панталон и придърпа ръкава на рубашката си. В момента приличаше по-скоро на някакъв интелигентен работник, отколкото на преуспяващ финансист, какъвто беше доскоро.

Мисис Каупъруд трудно сдържаше възмущението си.

— Е, така мило ми говориш и така милостиво се отнасяш с мен, няма що! — възкликна тя с дълбока обида в гласа, като стана и прекоси двете крачки разстояние между леглото и стената. — Когато пожела да се ожениш за мен, наистина трябваше да съобразя, че си твърде млад и не познаваш себе си. Единствената ти трайна страст са парите, само в тях намираш удовлетворение. Ти нямаш съвест, Франк. Това ти е нещо непознато. Мислиш само за себе си. Не съм срещала друг човек като теб. По време на цялата тази история ти се държа с мен като с куче, а сигурно с онова никакво ирландско момиче споделяш всичките си притеснения. До последния момент ме караше да мисля, че ме обичаш, и сега изведнъж заявяваш, че искаш развод. Но това няма да стане. Развод няма да ти дам, изобщо не се надявай.