Финансист

Каупъруд я изслуша, без да възрази. Добре разбираше, че неговата позиция в този сложен семеен конфликт е твърде благоприятна. Той беше затворник и това положение естествено щеше да го принуди задълго да прекъсне всякаква връзка с жена си — а междувременно тя щеше да свикне да живее без него. Когато излезеше на свобода, за нея щеше да бъде много лесно да се разведе с един бивш затворник, особено ако изтъкнеше изневярата му с друга жена, която той нямаше да отрече. Важното беше името на Ейлийн да не бъде намесено. Ако той не оспореше обвинението, мисис Каупъруд би могла да посочи някое измислено име. Освен това Лилиан не беше жена със силен характер. Щеше да успее да и подчини на волята си. Сега беше излишно да говорят повече. Ледът беше пропукан, той бе разкрил картите си, останалото щеше да свърши времето.

— Безсмислено е да правиш сцени, Лилиан — с хладен тон каза той. — Няма да е голямо нещастие за теб, че ще ме загубиш, щом животът ти ще е материално осигурен. Аз едва ли ще остана във Филаделфия, след като изляза оттук. Възнамерявам да замина на Запад и най-вероятно е да тръгна сам. Няма веднага да се оженя, дори да ми дадеш развод. Не желая да вземам никого със себе си. За децата ще бъде по-добре, ако ти останеш тук и се разведеш с мен — с това ще спечелиш общественото мнение на своя страна.

— Не съм съгласна — твърдо заяви мисис Каупъруд. — Няма да го направя, няма да се съглася. Това е окончателното ми решение. Можеш да говориш каквото си искаш. След всичко, което направих за тебе, си длъжен да останеш с мен и децата. Развод няма да ти дам. Излишно е да настояваш, не съм съгласна.

— Е, добре — спокойно отвърна Каупъруд и стана. — Няма смисъл да говорим повече за това сега. Впрочем времето почти изтече. (На посетителите обикновено се разрешаваше да стоят не повече от двайсет минути). Може би един ден ще промениш решението си.

Тя взе маншона си и мрежата, в която бе донесла нещата за мъжа си, и се приготви да си тръгне. Обикновено на раздяла с престорена нежност целуваше Каупъруд, но сега беше твърде ядосана, за да изпълни този лъжовен ритуал. И в същото време й беше мъчно, много мъчно — за нея самата, а, струваше й се, и за него.

— Франк — възкликна тя в последния момент с изтерзан глас, — не съм срещала човек като тебе! Ти нямаш сърце. Не си достоен да имаш порядъчна жена. Заслужаваш точно такава, каквато си си намерил. Какъв срам!

Неочаквано очите й се напълниха със сълзи и тя се втурна навън с гнева и мъката си.

Каупъруд не се помръдна. Оттук нататък поне нямаше да си разменят повече ненужни целувки — помисли си със задоволство той. Да, беше я наранил, но друг начин нямаше. Всъщност не я ощетяваше кой знае колко, разсъждаваше Каупъруд, поне от материална гледна точка, а това беше най-важното. Днес се беше разгневила, но ще й мине и не е чудно един ден дори да го разбере. Кои знае? Във всеки случай беше й разкрил намеренията си, а това според него не беше малко. Сега, застанал в килията, той напомняше на пиленце, което пробива дупка в черупката си, за да се измъкне от възтесния си и душен дом. Макар да беше затворен в единична килия, макар от присъдата да му оставаха близо четири години, той дълбоко вярваше, че му предстои светло бъдеще. Щеше да замине на Запад, ако не успееше да се възмогне във Филаделфия, но първо трябваше да остане в този град, докато спечели уважението на онези, които го познаваха отпреди, и то да му послужи като „акредитив“ там, където щеше да отиде.

„Дума дупка не прави — мислено си рече той, след като жена му си излезе. — Докато е жив човек, трябва да се надява. Тепърва ще покажа на някои хора кон съм.“

Когато Бонхаг дойде да заключи вратата на килията, Каупъруд го попита дали вън не се кани да завали — толкова беше притъмняло в коридора.

— До довечера сигурно ще падне дъжд — отвърна Бонхаг, който не преставаше да се удивява на заплетените истории на Каупъруд, за които чуваше тук-там да се разказва.

ГЛАВА LVII