Финансист

Към края на четвъртия месец след влизането му в затвора Каупъруд се реши да поговори с жена си за техния провален брак и да й каже, че иска да получи отново свободата си. По това време вече беше привикнал със затворническия живот. Черната работа, която бе принуден да върши сред тишината на килията си и която отначало го бе довеждала до отчаяние, беше го влудявала с безсмисленото си еднообразие, сега вече не му тежеше, беше му само скучна, но не п мъчителна. Той беше научил и някои от дребните хитрости на затворниците — например да подгрява на лампата остатъка от обяда си или някои лакомства, изпратени от жена му или от Ейлийн. Донякъде бе успял да премахне противната миризма от килията, като бе помолил Бонхаг да му донесе пакетчета вар и ги бе разпръснал щедро навсякъде. Най-дръзките плъхове беше изловил с помощта на капан. А с разрешение на Бонхаг вечер, след като заключеха решетъчната врата на килията и я „похлупеха“ с дървената, той изнасяше стола си в дворчето и ако не беше много студено и нощта беше ясна, дълго седеше, загледан в осеяното със звезди небе. Преди никога не се бе интересувал от астрономията като наука, но сега Плеядите, Поясът на Орион, Голямата мечка и Полярната звезда привличаха вниманието му и разпалваха въображението му. Не можеше да се начуди на математическата точност, с която бяха разположени звездите от Пояса на Орион една спрямо друга, и се питаше дали случайно няма някакво научно обяснение за това. Мъглявините около Плеядите, образувани от множество невидими е просто око звезди, говореха за безкрайните дълбини на Вселената и това връщаше мисълта му към Земята — към малката топчица, плуваща в необятния небесен простор. Пред всички тези чудеса собственият му живот започваше да му се струва нищожен, дотолкова нищожен, че понякога се питаше дали изобщо той има някаква стойност Но Франк лесно и бързо успяваше да се отърси от подобни настроения, тъй като беше жаден за величие, ценеше високо качествата си и по характер беше трезв и жизнеспособен. Дълбоко в себе си таеше убеждението, че каквото и да е сегашното му положение, един ден той ще стане всемогъща личност, чиято слава ще се прогласи по целия свят — нужно беше само да упорства, да упорства и да упорства. Не всеки притежава дарбата да вижда далеч в бъдещето и да постига успехи, но той я притежаваше и трябваше да стане това, за което бе създаден. Величието не можеше да го отмине, защото беше вложено в самия него, както у мнозина други е вложено безличието.

Мисис Каупъруд дойде един следобед — както винаги сериозна и тъжна — и му донесе няколко смени бельо, два чаршафа, малко задушено месо и някакъв сладкиш. И макар да не беше по-тъжна от друг път, Каупъруд предположи, че причината за мрачното й настроение е връзката му с Ейлийн, за която, както му беше известно, Лилиан бе научила. Нещо в поведението й го накара да се реши да заговори по този въпрос. След като се поинтересува за децата и тя го попита от какво се нуждае, за да му го донесе следващия път, както седяха — той на единствения стол, а тя на леглото, Каупъруд каза:

— Лилиан, отдавна искам да поговоря с теб по един въпрос. Трябваше да го сторя по-рано, но както казват, по-добре късно, отколкото никога. Известно ми е, че знаеш за връзката ми с Ейлийн Бътлър, затова смятам да бъда откровен. Аз много я обичам и тя също ме обича и ако някога изляза оттук, искам всичко да е уредено така, че да мога да се оженя за нея. Това означава, че трябва да ми дадеш развод, и аз се надявам да не ми откажеш. Тъкмо по този въпрос искам да поговорим сега. Едва ли си изненадана от моето намерение, тъй като навярно сама си се убедила, че отношенията ни отдавна не са такива, каквито би трябвало да бъдат. Освен това съм сигурен, че при сегашните обстоятелства раздялата ни няма да бъде особено тежка за тебе.

Той замълча и зачака отговор, но мисис Каупъруд мълчеше. Първата й мисъл беше да се престори на учудена или разгневена, но като срещна втренчения му, изпитателен поглед и не съзря в него нито капка обич или поне Съчувствие, разбра, че всякакви преструвки са излишни. Колко сухо й делово, дори безсрамно говореше той по един въпрос, който тя смяташе за дълбоко личен и интимен. Лилиан не проумяваше как може човек да се отнася по такъв начин със съкровените тайни на живота. Неща, които тя смяташе, че трябва да се премълчават, той изричаше гръмко. Непринудеността, или по-скоро безцеремонността, с която уреждаше деловите си работи, понякога я караше да се изчервява, но тя си мислеше, че това качество навярно е присъщо на известните личности, и си мълчеше. Има хора, които се съобразяват единствено със своята воля и своите желания, и обществото сякаш е безсилно пред тях. Може би бог ще ги накаже по-късно, мислеше си тя, но и в това не беше много уверена. И все пак колкото и лош, колкото и своеволен и самонадеян да беше Франк, той й беше по-интересен от така наречените „умерени“ хора, които слагаха на първо място в живота добродетелността и вежливите обноски.