Финансист

След няколко минути той се успокои и я предупреди, че надзирателят може да влезе всеки миг. Постепенно си възвърна самообладанието, но не можеше да си прости, че не бе успял да се овладее.

— Ти си възхитителна, момичето ми! — прошепна той с нежна и виновна усмивка. — Толкова предана, силна… каква опора си за мен, каква бодрост ми вдъхваш тъкмо сега, когато тя ми е най-необходима. Но не се тревожи повече. Аз съм добре, а и тук не е толкова лошо, колкото си мислиш. Разкажи ми сега нещо за себе си.

Но Ейлийн не можеше така лесно да се успокои. Бедите, които се бяха струпали върху главата му в последно време, и условията, в които бе принуден да живее сега, дълбоко оскърбяваха чувството й за справедливост и за достойнство. Да доведат нейния прекрасен, силен Франк дотам, че да се разплаче! Тя нежно милваше главата му, а в душата й бушуваше необуздан гняв срещу живота, срещу нелепите превратности на съдбата, срещу препятствията, които същият този живот поставяше на пътя на човека. Проклет да бъде баща й! Да вървят по дяволите и останалите й близки! Франк! Франк беше за нея всичко! Нищо друго на този свят нямаше значение, освен нейният Франк! Никога, никога, никога няма да го изостави, никога, каквото и да се случи! И сега, притискайки безмълвно любимия си, Ейлийн мислено водеше безпощадна борба с живота, със закона, със съдбата и с обстоятелствата. Законът! Законът е една безсмислица! Хората са зверове, дяволски изчадия, врагове, свирепи кучета! Тя е готова да се пожертвува с наслада, с дълбок екстаз, Готова е да избяга накрай света заради Франк или заедно с Франк. За него е способна на всичко. Семейството й за нея не означава нищо, животът — също нищо, нищо, нищо! Тя е готова да направи всичко, каквото той поиска, всичко, само да го спаси и да го напра ви щастлив! Той, само той — никой друг не съществуваше за нея.

ГЛАВА LVI

Дните минаваха. Благодарение на услужливия Бонхаг жената, майката и сестрата на Каупъруд също започнаха от време на време да го посещават. Тон бе поел разноските около малката къща, в която се бяха настанили жена му и децата му, а Уингейт се бе задължил от негово име да изплаща на Лилиан издръжка от сто двайсет и пет долара на месец. Знаеше, че гази сума е крайно недостатъчна, че всъщност й дължи много повече, но материалните му възможности в момента бяха твърде ограничени. Истинското му разорение настъпи през март, когато официално беше обявен фалитът му и цялото му имущество бе конфискувано в полза на кредиторите. Получената сума обаче нямаше да стигне, за да се покрие дори само дългът му от петстотин хиляди долара към градската хазна, ако не му бяха приспаднали по трийсет цента на долар. Въпреки това градът не можа да си прибере парите, тъй като чрез някаква машинация се доказа, че е загубил права над тях, понеже искът не бил предявен в съответния срок и по съответния начин. Това, разбира се, само зарадва останалите кредитори, защото беше в тяхна полза.

За щастие Каупъруд вече бе започнал да се убеждава — след няколко сполучливи сделки, — че съдружието му с Уингейт ще излезе успешно. Борсовият посредник бе доказал на дело, че смята да бъде напълно почтен в отношенията си с него. Беше взел на работа, макар и срещу твърде скромни заплати, двамата му братя — единият да води счетоводството на кантората, а другият да му помага на борсата, тъй като Едуард и Джо бяха запазили местата си там. Освен това с големи усилия беше успял да намери на стария Каупъруд място на чиновник в една банка.

От деня, в който си бе подал оставката в Трета национална банка, Хенри Каупъруд бе изпаднал в такова дълбоко униние, че животът бе загубил всякакъв смисъл за него. Върху неговия син да падне такова позорно петно! Представяше си отново и отново мъчителните минути, преживени по време на процеса и задържането на Франк. Откакто съдебните заседатели бяха обявили решението си и особено след произнасянето на присъдата и затварянето му в източния пенсилвански затвор, старият Каупъруд се движеше като я сън. Процесът! Четенето на присъдата! Франк, облечен в раирани затворнически дрехи — след като двамата бяха крачили така гордо в предните редици на преуспяващите и уважаваните. Както мнозина други в мигове на отчаяние старецът се залови да чете Библията с надеждата да почерпи от страниците й онова успокоение, което — според позабравеното напоследък негово убеждение от млади години — тя би могла да даде на душата на страдащия. Четеше Псалмите, Книгата на Исая, Книгата на Йов, Еклисиаст, но страданието му беше толкова голямо, че той не намери търсената утеха.