Финансист

— Това е най-малкото, което мога да направя за зае, мистър Каупъруд — угоднически отвърна той. — Разчитайте на мен. Трябва само да ми кажете кога и кого бихте искали да видите. Разбира се, и аз, и вие трябва да бъдем много предпазливи, но всичко това може да се уреди. И ако имате желание сутрин да оставате по-дълго в дворчето или да излизате там следобед или вечер — правете го! Защо не. Просто няма да заключвам вратата. В случай че наблизо се мерне мистър Десмас или някои друго началство, ще дрънча с ключа на вашата решетка и вие ще се приберете и ще затворите вратата. Пожелаете ли да си купите нещо — конфитюр, яйца, масло или каквото и да е от този род, — ще ви го доставя. Сигурно ще ви се прииска да разнообразите малко храната си.

— Безкрайно съм ви благодарен, мистър Бонхаг — спокойно и вежливо отвърна Каупъруд, като едва сдържа усмивката си.

— Що се отнася до оня другия въпрос, за който говорихме — продължи надзирателят, имайки предвид извънредните свиждания, — мога да уреждам тази работа по всяко време Познавам се с хората на портала. Искате ли да видите някого, написвате бележка и ми я давате. Когато лицето дойде, нека да търси мен и аз ще го доведа при вас. Ще можете да разговаряте в килията. Но нали разбирате? Щом почукам лекичко, гостът трябва бързо да си излезе. Запомнете добре. Просто ще ми съобщавате и всичко ще бъде наред.

Каупъруд му беше наистина много признателен и изказа благодарността си с най-учтиви изрази. Първо си помисли за Ейлийн — сега тя можеше да дойде да го види, беше нужно само да й пише. Ако си закриеше лицето с плътен воал, щеше да бъде напълно безопасно. Той реши да й пише и когато дойде Уингейт, му даде писмото да го изпрати.

След два дни, в три часа следобед — в определеното от Каупъруд време, — Ейлийн дойде в затвора. Беше облечена в сив сукнен костюм с бяла кадифена гарнитура и метални копчета, които блестяха като сребърни. Наметката, шапчицата и маншонът от снежнобял хермелин не само служеха за украса, но и я предпазваха от студа. Този привличащ окото тоалет се допълваше от дълга черна пелерина, която тя имаше намерение да свали веднага щом пристигне в затвора. Беше подбрала старателно обувките, ръкавиците и златните украшения и бе положила особена грижа за прическата си. По съвета на Каупъруд бе закрила лицето си с плътен зелен воал. Срещата бе определена за час, в който Каупъруд предполагаше, че ще бъде сам. Уингейт идваше обикновено към четири, след като привършеше работата си, а Стеджър се появяваше предимно сутрин. Необикновеността на предстоящото приключение силно вълнуваше Ейлийн. Когато слезе от трамвая — бе решила, че това е най-подходящият начин да се придвижи, — тя бързо се отправи по малките улички към затвора. Студът, сивите затворнически стени и надвисналото сиво небе й подействаха угнетяващо, но тя се стараеше да се владее, за да може с бодрия си вид да вдъхне сили на любимия. Знаеше каква радост му доставяха красотата й, жизнерадостният й нрав.

За срещата Каупъруд се бе постарал да придаде на килията си възможно най-приличен вид. Бе помел пода и оправил старателно леглото, после грижливо се бе обръснал и бе сресал косата си — искаше да изглежда доколкото може спретнат. Столът, който плетеше, бе сложен в ъгъла при долния край на леглото. Чашата и чинията бяха измити и поставени на полицата, бе почистил и грубите си обувки с четка, която си беше доставил. Ейлийн още не беше го виждала в такъв вид, мислеше си той с огорчение и срам. Тя винаги се бе възхищавала от вкуса, с който се обличаше, от умението му да носи дрехите си, а сега щеше да се изправи пред нея в дрипи, които биха загрозили и най-хубавата фигура. И само съзнанието за собственото му достойнство поддържаше душевното му равновесие. В края на краищата той беше Франк Каупъруд, а това означаваше нещо, както и да беше облечен. Ейлийн навярно щеше да си помисли същото. Сигурно беше, че ще дойде ден, когато той отново ще бъде свободен и богат, и Ейлийн вярваше в това. Както и да изглеждаше той, при каквито и обстоятелства да се намираше, тя нямаше да промени чувствата си към него, щеше може би да го обича още повече. Всъщност Каупъруд се боеше повече от прекалено бурните проявления на нейното съчувствие. Колко добре стана, че Бонхаг бе предложил да пусне Ейлийн в килията — би му било непоносимо да разговаря с нея през решетките.

Ейлийн пристигна в затвора и щом попита за мистър Бонхаг, веднага й разрешиха да отиде в централната сграда и изпратиха човек да го повика.

— Извинете, бих искала да посетя мистър Каупъруд — почти шепнешком изрече тя, когато надзирателят се появи.

— Моля, заповядайте, ще ви съпроводя — любезно каза Бонхаг.