Финансист

Междувременно настъпиха големи промени и в политическия живот на града. Някой си Том Колинс, един от някогашните помощници на Бътлър, който напоследък бе станал особено влиятелен в Първи, Втори, Трети и Четвърти район, където държеше голям брой кръчми и други заведения със съмнителна слава, предявяваше претенции да се нареди сред политическите ръководители, на града. Моленхауър и Симпсън бяха принудени да се съобразяват с него, защото, ако пожелаеше, той можеше да ги лиши от сто и петнайсет хиляди бюлетина, които макар и в голямата си част да бяха фалшиви, при нужда вършеха работа. Синовете на Бътлър не успяха да се изкачат на политическата сцена и трябваше да се задоволят с предприемачеството и сделките с градските трамвайни линии. Сега вече не беше трудно да се издействува помилването на Каупъруд и Стенър, срещу което Бътлър се противопоставяше, защото, докато държаха Стенър в затвора, щяха да държат и Каупъруд. Скандалът около злоупотребата с парите от градската хазна постепенно стихваше и вестниците престанаха дори да го споменават. Благодарение на усърдието на Стеджър и Уингейт до губернатора на щата бе изпратена петиция, подписана от всички видни финансисти и борсови посредници, в която се изтъкваше, че Каупъруд несправедливо е бил подведен под отговорност и осъден и се отправяше молба той да бъде по: милван. Що се отнася до Стенър, подобни усилия не бяха нужни; водачите на Републиканската партия изчакваха само удобен момент, за да уведомят губернатора, че трябва да го освободи. Досега не бяха предприели нищо, защото знаеха, че Бътлър всячески ще пречи на освобождаването на Каупъруд, а не беше възможно да бъде пуснат на свобода само единият, пък другият да остане да си доизлежава присъдата. С петицията до губернатора и смъртта на Бътлър се разкриваше очакваната благоприятна възможност.

Въпросът обаче бе придвижен едва през март, когато беше изтекла повече от половин година от смъртта на Бътлър, а Стенър и Каупъруд бяха прекарали в затвора тринадесет месеца — срок, напълно достатъчен, за да се уталожи гневът на широката публика. За този период Стенър силно се бе променил и физически, и духовно. Макар че от време на време го посещаваха някои от по-второстепенните членове на Градския съвет, които под една или друга форма се бяха възползвали някога от неговата щедрост, макар че в затвора му бяха дадени почти всички възможни привилегии и че семейството му не страдаше от лишения, той съзнаваше, че кариерата му на политик и общественик е приключена. Сега все още се намираха приятели, които му изпращаха по някоя кошница с плодове и го уверяваха, че изпитанието му твърде скоро ще свърши, но Стенър знаеше, че като излезе на свобода, ще може да разчита само на своя опит като агент по застраховките и покупко-продажбите на недвижими имоти. Тази работа вървеше твърде слабо още в дните, когато той се мъчеше да се добере до някое местенце на политическата сцена. А как щеше да върви сега, когато всички щяха да го знаят само като човека, ограбил петстотин хиляди долара от градската хазна и осъден да лежи в изправителния затвор пет години? Кой щеше да му заеме поне четири-пет хиляди долара, колкото да започне, макар и скромно? Дали хората, които го навестяваха сега, за да му изкажат съчувствието си за това, колко несправедливо е бил осъден? Малко вероятно. Всичките ще почнат да се извиняват, че не могат да отделят такава сума. Е, ако имаше да им предложи някаква солидна гаранция — тогава може би щяха да му услужат; но ако разполагаше със солидна гаранция, защо ще е нужно да се обръща към тях? Единственият човек, който действително би му помогнал, щом узнаеше, че е в нужда, бе Франк Каупъруд. Ако Стенър признаеше грешката си — както Каупъруд наричаше отказа да му отпусне допълнителен заем, — той с готовност щеше да му даде пари, без дори да се надява, че ще си ги получи обратно. Но Стенър, който не беше способен да вниква в човешката природа, смяташе Каупъруд за свой враг, затова едва ли щеше да му стигне смелост, пък и разум да се обърне към него.

По време на затворничеството си Каупъруд успя да натрупа малко пари с помощта на Уингейт. На няколко пъти изплаща значителни суми на Стеджър, докато най-сетне адвокатът заяви, че не е редно да взема нищо повече от него.

— Когато стъпиш отново на крака, Франк — каза Стеджър, — спомни си за мен, ако желаеш. Но как ли всъщност ще желаеш, като чрез мен ти само търпя щети, щети и щети. Ще се заема с молбата до губернатора без никакво възнаграждение. Всичко, което ще правя за теб оттук-нататък, ще бъде безплатно.

— О, не говори празни приказки, Харпър — отвърна Каупъруд. — Не познавам друг, който по-добре би водил делото ми. А и на друг не бих се доверил така както на теб. Не обичам адвокатите, нали знаеш?

— Да, да, но и адвокатите не обичат финансистите, така че сега сме квит.

И двамата приятелски си стиснаха ръцете.