Финансист

Каупъруд спокойно изгледа приятелите си. След онова, което му бяха казали, той не бе очаквал така скоро да бъде освободен. Не беше от хората, които обичат подобни шеги или изненади, но внезапното усещане, че вече е свободен, го зарадва. Толкова дълго беше очаквал обаче този щастлив миг, че не можа да усети цялата му прелест. Беше се чувствал нещастен тук, но не и сломен. Отначало униженията, на които го бяха подложили, му се бяха сторили непоносими. После бе свикнал с всичко, беше се примирил и чувството му за оскърбено достойнство се беше притъпило. Тежеше му само мисълта, че стои затворен и напразно губи време. Беше се уверил, че ако се отърси от стремежа си за успех и реабилитация, би могъл да се чувствува добре и в тясната килия. Отдавна беше свикнал с миризмата на вар (която използваше, за да прогони другото, по-противно зловоние) и с многобройните плъхове, които редовно ловеше с капан. Постепенно се увлече в плетенето на столове и придоби такава ловкост, че ако пожелаеше, можеше да направи и двайсет броя на ден. С удоволствие обработваше градинката си през пролетта, лятото и есента. Всяка вечер наблюдаваше небето от тясното дворче и може би неслучайно след години подари огромен телескоп на един прочут университет. Нито за миг не бе имал чувството, че е престъпник, че са го затворили, за да го накажат за онова, което е извършил. Бонхаг му бе разказвал историите на мнозина от истинските престъпници — и убийци, и всякакви други, и дори бе му показал някои от тях, когато го водеше в главния двор или да види как се приготвя затворническата храна. Беше му разказал и за нелошия затворнически живот на Стенър. И за какво ли още не. Накрая Каупъруд беше стигнал до убеждението, че в затвора все пак не е толкова страшно; жалкото беше само, че такъв човек като него е принуден напусто да си похабява времето. Колко много работа можеше да свърши, ако беше свободен и ако не го безпокояха непрестанно с разните искови молби. Съдилища и затвори! Той поклати глава, като си помисли колко човешки сили се пропиляват в тях.

— Много добре — каза Каупъруд някак колебливо и се огледа. — Готов съм.

Излезе в коридора, без дори да хвърли прощален поглед към килията си, и се обърна към Бонхаг, който безкрайно съжаляваше, че загубва такъв богат клиент:

— Уолтър, моля те да се погрижиш някои от вещите да ми бъдат изпратени в къщи. Стола, стенния часовник, огледалото, картините — всичко освен бельото ми, бръсначите и другите лични дреболии задръж за себе си.

Този последен щедър дар утеши донякъде омърлушения Бонхаг. После всички отидоха в приемната, където Каупъруд с безкрайно облекчение свали затворническите дрехи. Грубите тежки обувки отдавна беше сменил със свои — леки и удобни. Сложи бомбето и облече сивото палто, с които преди година бе влязъл в затвора, и заяви, че е готов. На входа се обърна и хвърли последен поглед към желязната врата, която водеше към градината.

— Да не би да съжаляваш, че напускаш това място, а, Франк? — попита го шеговито Стеджър.

— Не, разбира се — отвърна Каупъруд. — Друго ме накара да се обърна. Исках да видя просто как изглежда.

След минута те вече бяха при външния вход, където Каупъруд се сбогува с директора на затвора. После тримата се качиха в каретата, която ги чакаше пред внушителния портал в готически стил, и конете потеглиха.

— Е, най-сетне изпитанието свърши, Франк — весело забеляза Стеджър, — и никога вече няма да се повтори.

— Да, наистина — съгласи се Каупъруд, — добре е, че все пак мина, а не ми предстои тепърва.

— Струва ми се, че по някакъв начин трябва да отпразнуваме събитието — намеси се Уортър Лий. — Не можем да заведем Франк направо у дома му. Предлагам да отидем всички в „Грийн“. Какво ще кажете?

— Моля ви да не ми се сърдите, но ще ви откажа — отвърна Каупъруд, развълнуван от вниманието. — Ще се видим по-късно. Първо искам да се прибера и да се преоблека.

Той мислеше за Ейлийн, за децата си, за майка си и баща си, за бъдещето си. Животът отново щеше да отвори широко вратите си пред него, той беше сигурен. През последните тринадесет месеца беше премислил всичко, което му предстоеше да направи. Трябваше да се види с Ейлийн и да разбере променило ли се е с нещо отношението й и какво мисли тя за бъдещето, а след това щеше да поеме своя дял от задълженията в „Уингейт и Ко“. С помощта на приятелите си отново щеше да си осигури място на борсата, а за да преодолее предубеждението на онези, които не биха могли да имат вземане-даване с бивш затворник, отначало щеше да действува като агент и посредник на „Уингейт и Ко“. Никой нямаше да може да докаже, че в действителност той ръководи фирмата. След това му оставаше да чака някое важно събитие на борсата — рязкото спадане на курса например. И тогава щеше да покаже на света наистина ли с него е свършено.

Приятелите му го оставиха пред малката къща, в която живееше жена му, и в сгъстяващия се мрак Каупъруд бързо се упъти към вратата и влезе.