Финансист

Банкерската къща „Джей Кук и Ко“ въпреки огромната банкова и посредническа дейност, която развиваше, се помещаваше в едно доста скромно, неугледно и неудобно четириетажно здание от червени тухли и сив камък. Каупъруд често го беше посещавал. Пристанищни плъхове, дълги един лакът и дошли от доковете по водосточните тръби, на воля сновяха из залите. На оскъдната светлина на газовите лампи в мрачните и душни помещения десетки чиновници неуморно осчетоводяваха безчислените сметки на фирмата. В съседство с „Джей Кук и Ко“ се намираше Джирардската национална банка, където приятелят на Каупъруд Дейвисън продължаваше да развива успешно своята дейност и където се извършваха най-крупните финансови операции на Трета улица. Както тичаше, Каупъруд срещна брат си Едуард, който бе тръгнал да го търси в борсата, за да му предаде някакво съобщение от Уингейт.

— Бягай да доведеш Уингейт и Джо — нареди му Франк. — Следобед ще стават големи неща. Джей Кук е фалирал.

Без да чака повече обяснения, Едуард се втурна да изпълни поръчението.

Каупъруд беше един от първите, които стигнаха до „Джей Кук и Ко“. За негово най-голямо изумление така добре познатите му масивни кафяви дъбови врати бяха затворени, а на тях беше залепено съобщение, което той бързо прочете и което гласеше:

„18 септември 1873 година

До нашите клиенти! Със съжаление обявяваме, че поради неочаквано предявените към нас искания за погасяване на заемите ни нашата фирма бе принудена временно да прекрати плащанията. След няколко дни ще бъдем в състояние да дадем на кредиторите си официален отчет за състоянието на нещата. Умоляваме ги търпеливо да изчакат дотогава и да проявят разбиране. Уверени сме, че нашият актив значително превъзхожда пасива ни.

Джей Кук и Ко.“

Очите на Каупъруд заблестяха победоносно. Заедно с мнозина други той се обърна и забърза обратно към борсата, а в това време някакъв журналист, дошъл да събере сведения, почука по масивните врати на банката. Портиерът, който надзърна през ромбовидното прозорче, му съобщи, че Джей Кук си е отишъл у дома и този ден няма никого да приема.

„Ето — помисли си Каупъруд, за когото тази паника предвещаваше успех, а не разорение — дойде и моят ред. Ще продавам, ще продавам колкото мога.“

Преди, по време на паниката, предизвикана от чикагския пожар, той не можеше да разпродаде всичко, с което разполагаше, за да отбранява интересите си, беше принуден да запази част от ценните си книжа. Сега обаче не притежаваше почти нищо — някакви си жалки седемдесет и пет хиляди долара, които бе успял да спести. И слава богу! В случай че претърпеше неуспех, щеше да провали само доброто име на старата фирма „Уингейт и Ко“, а това никак не го безпокоеше. В качеството си на агент на тази фирма обаче той имаше право да се яви на борсата и от нейно име да купува и продава — и да натрупа състояние. Докато мнозина очакваха със страх разорението си, Каупъруд предвкусваше своя успех. Щеше да даде на Уингейт и на братята си точни указания. Ако се наложеше, щеше да вземе и четвърти, и пети помощник. Щеше да им нареди да продават, каквото могат да продават, дори и с десет, петнайсет, двайсет и трийсет пункта по-ниско от курса, за да се хванат в капана неопитните, за да понижи курса, за да изплаши страхливците, които щяха да сметнат, че е прекалено смел, а после щеше да започне да купува, да купува, да купува по още по-нисък курс, за да покрие предварително продаденото и да си прибере печалбата.

Инстинктът му подсказваше колко повсеместна и продължителна ще бъде паниката. В Северната Тихоокеанска железопътна линия бяха вложени сто милиона долара. Това бяха спестяванията на стотици хиляди хора — дребни банкери, търговци, свещеници, адвокати, лекари, вдовици и учреждения от цялата страна; те всички се бяха доверили на честността и непоклатимостта на Джей Кук. Веднъж Каупъруд бе видял внушителния проспект с карта — твърде приличаща на картата на изпепелената част от Чикаго, — на която бе обозначена притежаваната от Кук територия и минаващата през нея Северна Тихоокеанска железопътна линия; линията опасваше едно огромно пространство — тръгваше от Дулут, „престолния град на сладководните морета“ (както иронично го бе нарекъл в своята реч пред конгреса Проктър Нот), минаваше през Скалистите планини и горното течение на река Мисури и стигаше до Тихия океан.