Финансист

Франк също беше патриот и искаше съюзът между щатите да бъде защитен, но неговото лично мнение за пойната бе, че тя е нещо разрушително и разорително. Не беше лишен от патриотична гордост, за да не разбира, че Съединените щати такива, каквито бяха сега — разпрострели се от Атлантическия до Тихия океан и от снеговете на Канада до Мексиканския залив, — са едно ценно завоевание. Франк бе имал възможността да наблюдава как нараства страната — все още без Аляска, — за да стигне сегашния си ръст. Преди неговото раждане през 1837 година към Съединените щати бе присъединена и купената от испанците Флорида; след несправедливата война през 1848 година Мексико бе отстъпило Тексас и някои западни територии. Пограничните спорове между Англия и Съединените щати в далечния северозапад най-сетне се бяха изгладили. За човек с широк поглед по въпросите на социалната и финансовата политика тези факти имаха важно значение. Ако не друго, те поне му подсказваха безкрайните възможности за търговия, които потенциално съществуват в една толкова голяма държава. Той не беше от ония финансови авантюристи и гешефтари, които виждаха неизчерпаем извор за печалба едва ли не във всяко неизследвано поточе и във всяка педя от прерията, но самата обширност на страната предлагаше възможности, които Франк се надяваше да останат незасегнати. Той смяташе, че територия, покриваща цял географски пояс между два океана, притежава потенциал, който ще се загуби, ако южните щати се откъснат.

В същото време не смяташе, че освобождаването на негрите ще има някакво съществено значение. Още като момче бе наблюдавал с голям интерес хората от тази раса, бяха му правили силно впечатление и техните качества, и техните недостатъци, които изглеждаха вродени и които според него предопределяха тяхното положение.

Той никак не беше убеден, че негрите например биха могли да заемат по-значително място в обществото от това, което имаха. Сигурен бе само, че борбата за осъществяване на тази цел ще бъде дълга и трудна и че на нейния край няма да станат свидетели още ред поколения. Нямаше нищо против идеята за освобождаването на негрите, но не намираше и основания да се оспорва правото на Юга да протестира енергично срещу накърняването на неговата собственост и на неговата икономическа система. Лошо е, че понякога малтретират черните роби. Беше убеден, че трябва да се намери изход от това положение, но не смяташе, че покровителите на робите имат достатъчни морални основания да поставят така остро въпроса. Според него повечето хора в тази страна — и мъже, и жени — не бяха в по-добро положение от робите въпреки защитата, която им осигуряваше Конституцията. Съществуваше и духовно робство, робството на слабите духом и телом. Франк следеше с голям интерес изказванията на видните аболиционисти Съмнър, Гарисън, Филипс и Бийчър, но този проблем не го засягаше лично. Не изпитваше желание да бъде войник или офицер, нямаше и склонност към спорове, защото му липсваше вътрешна нагласа да спори изобщо, даже и по финансови въпроси. Цялото си внимание той посвещаваше само на онова, което можеше да бъде изгодно за него. Братоубийствената война, която водеше нацията, не беше изгодна за него. Войната само забавяше икономическото и финансовото укрепване на страната и той се надяваше, че тя скоро ще свърши. Не се оплакваше, както някои други, от прекалено високите военновременни данъци, не знаеше, че за мнозина те са непосилни. Вълнуваше се силно, като слушаше разкази за смърт и за нещастия, но уви, там, където се намесваше съдбата, той не можеше нищо да промени. И тъй ден след ден Франк наблюдаваше пристигащи или заминаващи военни части и тълпи от мръсни, раздърпани, изтощени, измъчени мъже, завърнали се от бойното поле или от болниците, но не можеше да направи нищо друго, освен да ги съжалява. Той беше против тази война. Не беше взел участие в пея, но беше сигурен, че ще се зарадва, когато види края й — от гледна точка не на патриота, а па финансиста. Тя носеше само разорение, скръб и нещастия.

Месеците се нижеха бързо. Произведоха се местни избори, бяха избрани нов градски ковчежник, нов данъчен инспектор и нов кмет, но Едуард Мълая Бътлър си остана все тъй влиятелен. Семействата на Бътлър и Каупъруд доста се сприятелиха. Мисис Бътлър харесваше много Лилиан, макар че принадлежаха към две различни църкви. Излизаха заедно на разходки или на покупки. Лилиан се отнасяше критично към по-възрастната си приятелка, дори малко се срамуваше от нейното просторечие, от ирландския й акцент, от примитивния й вкус, тъй като произхождаше от малко по-издигната фамилия. Беше принудена обаче да признае, че възрастната дама е добродушна и сърдечна. Живееше охолно, но беше и щедра и често изпращаше подаръци на Лилиан, на децата и на други свои познати.

„Що не дойдете да вечеряме заедно?“ — Благосъстоянието на семейство Бътлър вече се изразяваше в това, че винаги канеха гости за вечеря — или „Що не дойдете да се поразходим утре?“.

„Ейлийн, бог да я поживи, ни е хубавелка!“ Или: „Нора, милата, днес ни е болничка.“