— Кажете ми, Каупъруд — обърна се той към Франк една сутрин, когато най-сетне се реши да заговори по въпроса (двамата седяха в канцеларията на ковчежника в старата сграда на общината, намираща се на Шеста улица и улица Честнът, и Стенър, предвкусвайки бъдещото си замогване, бе в особено добро настроение), — продават ли се акции от някоя от трамвайните линии в града, които човек би могъл да закупи и ако разполага с достатъчно пари, да вземе изцяло линията в ръцете си?
Каупъруд знаеше, че има в обръщение такива акции. Беше твърде прозорлив и отдавна вече бе разбрал какви големи възможности се крият в това сравнително ново начинание. Омнибусите полека-лека изчезваха. Най-добрите маршрути вече бяха откупени. Имаше обаче и други, по-малки улици, а и градът продължаваше да се разраства. Притокът на нови заселници не спираше, което осигуряваше големи възможности за работа и в бъдеще. Ако бе в състояние да изчаква, човек трябваше да купува на каквато и да било цена акции от прокараните вече къси линии, а после да ги продължава към по-големите и по-благоустроени райони. Каупъруд вече си бе изградил теорията за „непрекъснатата верига“, или „гарантираното правило“, както бе наречена по-късно, а тя се изразяваше в следното: да закупиш някакво имущество на дългосрочно изплащане, да пуснеш акции или облигации на сума, достатъчна, за да платиш не само на този, който ти е продал имуществото, ами да се обезщетиш и ти самият за положените усилия и да ти остане излишък, който да вложиш в други подобни предприятия и въз основа на тяхната гаранция да пуснеш в обръщение нови акции — и тъй нататък и тъй нататък. По-късно това стана обичайна практика, но за момента беше нещо съвсем ново и Франк не споделяше с никого идеята си. И все пак остана доволен, когато Стенър заговори за трамвайните линии, тъй като имаше голямо желание да се заеме с такава работа и беше убеден, че влезе ли веднъж в играта, ще я развие в едър мащаб.
— Да, Джордж — отвърна той сдържано, — има две-три доста обещаващи линии, стига човек да разполага с достатъчно пари да започне. Забелязах, че на борсата от време на време разни хора предлагат пакети от такива акции. Разумно ще е първо да се закупят тези, които се предлагат свободно, а после да се види дали и останалите акционери няма да склонят да продадат своите дялове. Според мен най-добри възможности засега предлагат линиите на Грийн Стрийт и Коуте Стрийт. Ако разполагах с триста или четиристотин хиляди долара, които да влагам постепенно, бих се заел с тази работа. За да се добие контрол над една линия, са нужни само тридесет процента от акционерния капитал. Повечето от акциите така са разпръснати, че собствениците им нямат право па глас, затова смятам, че триста-четиристотин хиляди долара ще бъдат достатъчни, за да се добие контрол над един от тези маршрути.
Франк спомена и за още една линия, върху която след време можеше да се обезпечи контрол по същия начин.
Стенър се замисли.
— Това са много пари — каза той обезсърчено. — След време пак ще поговорим. — И веднага отиде да се види със Стробик.
Каупъруд знаеше, че Стенър не разполага с тези двеста или триста хиляди долара, които би могъл да вложи в замислената сделка. И имаше само един начин да се сдобие с тях — да ги вземе в заем от градската хазна, като се откаже от лихвите. Но той едва ли би се решил да го направи по своя инициатива. Очевидно някои друг се криеше зад него. И кой можеше да бъде тон, ако не Моленхауър или Симпсън, или дори Бътлър, макар че Франк не го вярваше — освен ако триумвиратът не бе решил да действува съвместно, и то тайно, разбира се. Но и така да е, какво от това? Известно бе, че видните политици често си услужваха с парите на хазната, и сега просто искаха да му възложат да намери най-добрия начин за реализирането на тези пари. Какво щеше да загуби той, ако смелото начинание на Стенър излезеше успешно? А нямаше причини да завърши с неуспех. Но дори и това да се случеше, нали той щеше да участвува само като посредник? Манипулирайки с парите на Стенър, би могъл дори да извлече полза и за себе си — да си осигури контрол над някоя от линиите.